Тери Пратчет - Глинени крака

— Хиляди долари ти казвам — вдъхна му смелост Рон.

— Или повечко — вдигна мизата Колън. — Направо ще се изтрепят кой да я докопа.

— Извъртиш ли хитро далаверата, направо лягаш да си папаш париците до края на живота — заяви Рон.

Халбата не трепваше. Противоречиви изражения се бореха за място по буците и криволиците, от които се състоеше лицето на Ноби, но само намекваха за ужасната битка, която се вихреше в душата му.

— Ще се изтрепят, а?… — изломоти накрая. Колън се отмести тромаво. Не беше чувал досега толкова отрова в гласа на ефрейтора.

— Тъкмо ще си бъдеш от простолюдието, ама богат — потвърди Рон, който не се отличаваше с такъв усет за бурите в душевния климат.

— Значи да шитна рожденото си право за… баница… с… нещо си…

— За паница леща — услужливо подсказа един от кибиците, за да не се провали зрелището.

— Ъхъ, ъхъ! — олюля се Ноби. — Ама от мен да знаете… има си го и онуй, дето… дето не се продава… Ха! Който ми свие кесията, нищо не ми взима, прав ли съм?

— Тъй си е — вдигна рамене един мъж на съседна маса, — по-скапана кесия от тая не съм виждал.

— Щото… к’ва полза имам от цял куп мангизи, а?

Пиячите наоколо се озадачиха. Тъп въпрос от рода на „Струва ли си да се накъркаш?“ или „Нали ти харесва да бачкаш до припадък?“.

— А, бе… — обади се един от тях, по-настроен за размисъл — …можеш да си купиш голяма къща, много кльопачка и… пиене… мацки, такива ми ти работи…

— И в туй ли е щастието на човека, а? — възмути се Ноби, блещейки се изцъклено.

Другите онемяха. Не им се щеше да се залутат в такъв метафизичен лабиринт.

— Аз пък ще ви река — продължи нравоучително Ноби, който вече се поклащаше толкова ритмично, че приличаше на обърнато махало, — че тия глупости нищо не струват! Особено пък пред гордостта от про-про-из-изхода.

— Пропроизизхода ли? — не разбра сержант Колън.

— Дядовци и други типове — щедро го осветли по въпроса Ноби. — Аз, значи, си ги имам за разлика от вас!

Сержантът се задави с поредната глътка.

— Всички си имаме дядовци — невъзмутимо възрази съдържателят. — Иначе нямаше да седим тука и да те слушаме.

Ноби се опита неуспешно да фокусира погледа си върху него.

— Вярно! — призна, след като поумува. — Прав си, значи! Само че… само че аз ги имам в повечко, ясно? В тия вени тече кралска кръв, ясно?

— Временно — подхвърли някой.

Наоколо се засмяха, но някак обещаващо, а Колън се боеше от толкова недвусмислени намеци. Спомни си две неща: първо, оставаха му само шест седмици до пенсионирането, и второ, отдавна не бе посещавал тоалетната.

Ноби бръкна в джоба си и извади намачкан свитък.

— Виждате ли го, а? Право на гръб… не бе, герб. Виждате ли? Тука пише „Маркграф“. Аз съм, значи. И можете… можете… можете да сложите лицето ми над вратата.

— Ами да, и туй може да стане накрая — промърмори съдържателят, който зорко оглеждаше клиентите си.

— Питам, значи — що не смените името на тая дупка, да я наречете „Маркграфът на Анкх“, пък аз ще наминавам честичко да пийна по едно, става ли? Като се разчуе, че тука пие маркграф, бизнесът ще потръгне, а? Пък аз нищичко няма да искам в замяна, к’во ще кажете? И хората ще си рекат — туй е свястна кръчма, значи, щом лорд Дьо Нобс се отбива…

Някой стисна Ноби за гърлото. Колън не познаваше грубияна. Беше просто един от покритите с белези небръснати редовни клиенти, чиято функция в такъв час беше да отварят бутилките със зъбите си или — ако са в наистина добро настроение — със зъбите на някой друг.

— Ти к’во дрънкаш, бе — май не сме ти от соя, а?

Ноби величествено размаха свитъка. Устата му се отвори да избълва думи — както сержант Колън предвиждаше със смразяваща увереност — от рода на „Я ме пусни, бе, простако нищожен!“.

С огромно присъствие на духа и пълно отсъствие на здравомислие сержантът се провикна:

— Негова светлост черпи всички!

В сравнение с „Кърпеният барабан“ в „Кофата“ на Бляскавата улица цареше досадно спокойствие. Стражата бе превърнала заведението в свой втори дом, в тих храм, където отдаваше почит на изкуството на напиването. Не че поднасяха особено добра бира, затова пък халбите се появяваха веднага, без излишни приказки… и на вересия. Тук стражниците не бяха длъжни да виждат всичко, което става наоколо, нито пък някой им тровеше живота. А никой не може да се мери с тях в умението да се просмукват мълчаливо с алкохол след осемчасова смяна на улицата. Това занимание ги предпазваше по-добре дори от шлема и бронята. Така светът не изглеждаше прекалено противен.