Тери Пратчет - Глинени крака

Пък и съдържателят господин Сиренко беше изкусен слушател. Много добре чуваше реплики като „Следващата да е двойна“ или „Донеси направо бутилката“. Знаеше и правилните отговори, например „На вересия ли? Няма проблеми!“. Стражниците си плащаха сметките рано или късно, иначе трябваше да слушат укорите на капитан Керът.

Ваймс седеше вкиснат над чаша лимонада. Искаше му се да пийне само едно, но разбираше прекрасно защо това няма да се случи. Незнайно как единственото питие имаше свойството да се побира накрая в десетина чаши. Но не му ставаше по-леко от това, че си познаваше проблема.

Повечето стражници от дневната смяна вече се събраха в кръчмата, дойдоха и двама-трима, които уж имаха почивен ден.

Колкото и мърляво да беше свърталището, харесваше му да сяда тук. Сред гълчавата мислите му потичаха по-лесно.

Когато господин Сиренко допусна заведението му да стане на практика петият участък на Стражата, една от подбудите му беше сигурността. Общо взето, стражниците пиеха кротко. Преминаваха от вертикално в хоризонтално положение с минимална врява, не стигаха до свирепост в сбиванията и не чупеха прекалено много неща от инвентара. И никой никога не се опитваше да го ограби, защото стражниците се настървяваха невероятно, когато някой им пречеше да се напият на спокойствие.

Затова се изненада, когато вратата се отвори с ритник и вътре нахлуха трима мъже, размахали арбалети.

— Никой да не мърда, иначе е свършено с него!

Бандитите спряха пред тезгяха. Забелязаха с учудване, че появата им май не смути потенциалните жертви.

— Ох, да му се не види, никой ли няма да затвори тая врата? — изръмжа Ваймс.

Седналият до изхода стражник изпълни заповедта.

— Залости я! — добави натъртено Командирът на Стражата.

Тримата се заозъртаха. Очите им постепенно свикваха с полумрака, от който останаха със силно впечатление за бронираност, подплатена и с шлемовост. Нищо обаче не помръдваше. Само множество ччфтове очи се взираха в тях.

— Ей, момчета, отскоро ли сте в града? — попита господин Сиренко, излъсквайки стъклена чаша.

Най-дръзкият от тримата тикна арбалета си под носа му.

— Давай веднага париците до последния грош! — изкрещя заплашително. — Иначе — обърна се към смълчаната зала — се простете с кръчмаря си.

— А бе, будала, знаеш ли още колко кръчми има наоколо? — подхвърли някой.

Господин Сиренко тъй и не отмести критичния си поглед от скърцащата в ръцете му чаша.

— Стражник Бедрогриз, знам, че ти изтърси тая глупост — изрече хладнокръвно. — Между другото, натрупал си вересии за два долара и трийсет пенса.

Грабителите се скупчиха един до друг. Не очакваха да попаднат в такава кръчма. Отгоре на всичко им се причуваше, че разнообразни остриета излизат полека от ножниците и каниите си.

— Ей, не сме ли се срещали наскоро? — обади се Керът.

— О, богове, пак ли тоя! — изпъшка мислителят сред бандитите. — Дето щеше да ни отреже главите с питка!

— Нали господин Желязнокор трябваше да ви отведе в Гилдията на крадците?

— Таквоз, почна се една препирня за някакви си данъци…

— Ей, не му казвай нищо!

Керът се плесна по челото.

— Ох, вярно, данъчните декларации! Сигурно господин Желязнокор се тревожи, че не му ги занесох!

Бандитите така притиснаха гърбовете си, че заприличаха на шесторък дебелак, който харчи твърде много пари за шапки.

— Ъ-ъ… — смънка единият. — Стражниците не убиват просто ей тъй, нали?

— Да, въздържаме се — потвърди Ваймс, но уточни: — Когато сме на работа.

Най-дръзкият от грабителите изведнъж скочи, награби Ангуа и я принуди да стане.

— Ще си излезем оттука живи и здрави, иначе момичето ще си докара белята, ясно? — изсъска той злобно.

Някой прихна.

— Надявам се да не убиеш никого — промълви Керът.

— Туй ние ще си го решаваме!

— Не говорех на теб — обърна се Керът към бандита.

— Не се тревожи, ще се оправя — увери го Ангуа. Огледа още веднъж всички около масите, за да е сигурна, че Веселка не е в кръчмата, после въздъхна.

— Добре, господа, да свършваме с тази история по-бързичко.

— Не си играй с храната! — подхвърли някой. Чу се хихикане, което пресекна, щом Керът се загледа в тази посока. Стражниците изведнъж осъзнаха колко интересна гледка са чашите им.

— Няма нищо — кротко изрече Ангуа. Грабителите долавяха смътно, че тук става нещо смахнато, но не можеха да го налучкат. Започнаха да се примъкват към вратата. Никой не се надигна от мястото си, когато дръпнаха резето и излязоха заедно с Ангуа в мъглата.