Тери Пратчет - Глинени крака

— Вероятно — ако някой би имал такава склонност, а аз нищо не признавам — просто е мислел за подобряването на расата — отвърна силуетът в сенките.

— Отглеждате си порода с хлътнало навътре чене и щръкнали предни зъби, тъй ли го виждате подобряването на расата? Ясно, всичко е щяло да става по-лесно и по-бързо, ако сте имал и един крал подръка. С всички ония дворцови балове… И дребни хитринки, та подбраното момиче да срещне подбраното момче. Имал сте столетия да натъкмите всичко, нали? Всеки се допитва до вас. Вие познавате корените на всички родословни дървета. Само че Ветинари поразбърка котлето. Неподходящи хора се катерят към върховете.

— Впрочем — обади се Дракона — вие грешите за капитан Керът, хъ-хъ. Градът умее да се приспособява към… вироглавите крале. Но дали би се примирил с крал в недалечното бъдеще, който наистина ще заслужава да го наричат Рекс?

Ваймс се посмути. От сенките долетя отегчена въздишка.

— Намеквах, хъ-хъ, за очевидно близката му връзка с младата дама, която е потомствен върколак.

Командирът на Стражата зяпна, но накрая го споходи прозрение.

— Какви ги плещите?! Как тъй ще им се родят вълчета?

— Генетиката на върколаците е твърде противоречива и объркана, хъ-хъ, но дори нищожният шанс за подобно събитие би бил абсолютно неприемлив. Стига някой да се е замислил за това.

— Богове, значи туй било?!…

В сенките отсреща настъпваше промяна. Дракона си се гърбеше на стола, но очертанията му ставаха някак мъгляви.

— Каквито и подбуди да изтъквате, сър Самюъл, хъ-хъ, нямате доказателства, а само догадки и съвпадения. Както и настървеното си желание да вярвате, че съм свързан с покушението срещу, хъ-хъ, живота на Ветинари…

Главата на стария вампир се наведе още по-надолу пред гърдите му, раменете му като че се разшириха.

— А замесването на големите си е истинска гнусотия — изрече Ваймс, който напрегнато се опитваше да проникне с поглед в здрача. — Всички до един са преживявали стореното от техния „крал“. Признавам, може идеята им поначало да си е била нелепа, но какво друго им е оставало? Глина от тяхната глина. Горките, нямали са нищо освен глината си, а вие, мръсници, дори това им отнехте…

Дракона скочи със смразяваща внезапност и прилеповите му криле се разпериха шумно. Дървената стрела от арбалета на поваления Ваймс се удари в тавана.

— Въобразявахте си, че можете да ме арестувате с някаква пръчка? — подхвърли Дракона, стиснал Ваймс за гърлото.

— Не — изхриптя Командирът на Стражата. — Исках да е… по-символично… Само трябваше… да ви… разприказвам… И сега сте… малко слабичък, а?… Хапещият ухапан, а?…

Ваймс се ухили. Вампирът го погледна с недоумение, после се обърна и се вторачи в свещите.

— Вие!… Сложили сте нещо в свещите, така ли?

— Знаехме… че чесънът мирише… Нашият алхимик… се сети… Ако напоим фитилите… със светена вода… водата се изпарява… остава само святост…

Натискът върху шията му отслабна. Кралският хералдически дракон се сгуши на пода. Лицето му се удължаваше и му придаваше прилика с надхитрена лисица. Накрая той тръсна глава.

— Не — ухили се на свой ред. — Това са само думи. Не би повлияло…

— Готов ли сте… да заложите… липсващия си живот? — изграчи Командирът на Стражата, разтривайки шията си. — По-приятно е… от смъртта на Кери, нали?

— Ех, господин Ваймс, пак ме подлъгвате да си призная нещо…

— Че вие си признахте. Още когато се облещихте срещу свещите.

— О, нима? Хъ-хъ. И кой освен вас ме видя?

От сенките се разнесе нов глас като отзвук на далечна гръмотевична буря.

— Аз Те Видях — изрече Дорфл.

Вампирът изпепели с поглед Ваймс.

— Дали сте глас на един от тях?!

— Да — потвърди големът и го вдигна с една ръка. — Бих Могъл Да Те Убия. И Тази Възможност Ми Е Достъпна, Защото Съм Свободомислеща Личност, Но Няма Да Постъпя Така. Сам Съм Си Господар И Направих Своя Морален Избор.

— О, богове… — смънка Ваймс под носа си.

— Това е светотатство… — изсъска вампирът и се задави от погледа на Ваймс, който грейна насреща му.

— Мнозина измислят такива възражения, когато безгласните проговорят. Отнеси го, Дорфл, и го затвори в тъмниците на двореца.

— Бих Могъл Да Не Се Подчиня На Тази Заповед, Но Вие Заслужихте Уважението Ми, А Аз Съзнавам Отговорността Си Пред Обществото…

— Да, да, чудесно — припряно се съгласи Командирът на Стражата.

Дракона се опитваше да дере с нокти голема, но беше все едно да подритва планина.