Тери Пратчет - Глинени крака

Едва не си разчекна ченето от прозявка и се зазяпа през прозореца в отминаващата нощ.

Нямаше доказателства. Никакви. Бе си поприказвал с почти загубилия членоразделната си реч ефрейтор Нобс и се оказа, че той всъщност не е проумял станалото. Командирът на Стражата не държеше в ръцете си нищо, което не би се разнесло като мъгла под слънце. Оставаха му само няколко подозрения и множество съвпадения, облегнали се едно на друго като къщичка от карти… без основата.

Пак се вторачи в бележника си. Някой май е поработил здраво. Да, бе, трябва да е бил самият той.

Снощните случки се заблъскаха коя да изплува първа в паметта му. Защо ли е изписал всички тези щуротии за гербовете?

О, да…

Ами да, разбира се!

Десет минути по-късно отвори вратата на грънчарската работилница. Нажежен полъх изскочи на влажната улица.

Намери Керът и Детритус, заспали дълбоко от двете страни на пещта. Ех, да му се не види… Имаше нужда от някого, на когото да се довери напълно, но сърце не му даваше да ги събуди. И без това измъчи всички наоколо през последните дни…

Нещо почука отвътре на вратата на пещта. После ръчката се завъртя сама. Накрая вратата се отвори и нещото полуизпълзя, полупадна на пода.

Ваймс още не се беше събудил напълно. Изтощението и досадните остатъци от адреналин в кръвта му сякаш съскаха по краищата на съзнанието и все пак беше сигурен, че видя ясно как пламтящият човек се изправи. Нажеженото тяло започна да изстива с тих звън. Подът под краката му се овъгляваше и димеше.

Големът се огледа.

— Ти! — посочи го Командирът на Стражата с треперещ от умора пръст. — Ела с мен!

— Добре — отвърна Дорфл.

Кралският хералдически дракон влезе в библиотеката си. Мръсотията по малките прозорци и остатъците от мъгла не позволяваха сивият здрач вътре да избледнее, но с това се справяше меката светлина на стотина свещи.

Драконът седна зад бюрото, придърпа един манускрипт към себе си и започна да пише.

След малко спря и се загледа напред. Чуваше само рядкото изпращяване на някой фитил.

— Хъ-хъ — промълви уверено. — Надушвам ви, Командир Ваймс. Моите подчинени хералди ли ви пуснаха?

— Сам намерих входа, благодаря — отвърна Ваймс и излезе от плътните сенки. Вампирът отново вдиша рязко.

— И дойдохте сам, така ли?

— А кого трябваше да си доведа?

— Сър Самюъл, на какво дължа удоволствието от срещата с вас?

— Удоволствието е само мое — увери го Командирът на Стражата, — защото ще ви арестувам.

— Виж ти. Хъ-хъ. И за какво, ако смея да попитам?

— Може ли първо да привлека вниманието ви към стрелата в този арбалет? Както виждате, липсва метално острие. Цялата е от дърво.

— Колко предвидливо. Хъ-хъ. — Кралският хералдически дракон примига бързо. — Но още не сте ме уведомил в какво съм обвинен.

— За начало — съучастие в убийството на госпожа Флора Лесна и нейния внук Уилям.

— Опасявам се, че тези имена не означават нищо за мен.

Пръстът на Ваймс замалко не натисна спусъка.

— Да… — промълви той, дишайки дълбоко. — Вероятно нищо не означават за вас. Продължаваме разследването и може да има още обвинения. А това, че сте тровил Ветинари, е само отегчаващо вината обстоятелство.

— Наистина ли смятате да си играете на обвинения с мен?

— Хич не бих си прплювал, но — уви! — трябва да се задоволя само с обвиненията.

Вампирът се облегна на стола.

— Командир Ваймс, както научих, вие сте прекалено усърден в работата си. Затова няма да обръщам внимание на…

— Имаме свидетелските показания на господин Кери — излъга Ваймс. — На покойния господин Кери.

По лицето на Дракона не трепна дори мускулче.

— Сър Самюъл, не мога и да предположа, хъ-хъ, за какво говорите.

— Само летящо създание би могло да се промъкне в моя кабинет.

— Боя се, че съвсем ме озадачихте.

— Господин Кери бе убит тази нощ — продължи Ваймс. — Убиецът успя да се измъкне от улица, завардена от двата края. Освен това знам, че в неговия цех е идвал вампир.

— Сър Самюъл, все още напразно се опитвам да проумея какво искате. Не знам нищо за смъртта на господин Кери, а и в града има много вампири. За жалост вашето… предубеждение към нас е всеизвестно.

— Не ми харесва, когато някой смята хората за добитък — изсумтя Ваймс и плъзна поглед по струпаните в стаята томове. — А няма съмнение, че вие точно с това се занимавате, нали? Ето ги родословните книги на най-добрите породи добитък в Анкх-Морпорк. — Арбалетът пак се насочи към вампира, който не бе помръднал. — Власт над хорицата. Това искат вампирите. Кръвта е на второ място. Чудя се какво ли влияние сте придобил за толкова години…