Тери Пратчет - Глинени крака

— Неумрял Или Жив, Ти Ще Дойдеш С Мен — осведоми го Дорфл.

— Нямат ли край злодеянията ви?! Направил сте това нещо полицай? — изврещя боричкащият се вампир.

— Още не, но предложението ви си го бива — отвърна Ваймс.

След малко остана сам в кадифения здрач на Хералдическата палата.

„Ветинари ще го пусне. Политика… Защото е част от механизма на града. Пък и да не забравяме оскъдните доказателства. Предостатъчни са да убедят мен, но…“

„Но аз ще знам“ — напомни си Ваймс.

„Е, да, ще го държат изкъсо и може би някой ден Ветинари ще се подготви. Ще пратят някой от най-изкусните си убийци с дървен нож, накиснат в чесън, и всичко ще свърши в мрака. Така се прави политика в тоя град. Като шахматна партия. Кого ли интересува, ако няколко пешки умрат?“

Той завъртя глава. „Но аз ще знам. И ще бъда единственият, който е убеден в истината.“

Ръцете му неволно потупваха джобовете в търсене на пура.

И без това не е лесно да убиеш вампир. Пронизваш го в гърдите с трепетликов кол, стриваш тялото на прах, а след десет години някой пролива капка кръв на най-неподходящото място и… хоп! Познай кой пак ни дойде на гости?

Разбираше колко опасни са мислите му. Но тъкмо такива се вмъкват в ума на стражника, когато гонитбата свърши и е лице в лице с преследвания през задъхания кратък миг между престъплението и наказанието.

И може би стражникът е виждал твърде често цивилизацията със съдрана кожа. Вече не му се иска да постъпва като стражник, а като нормален човек. Привижда му се как с едно прещракване на арбалета или удар на меча може да направи света малко по-чист.

Не бива да мислиш така дори за вампирите, макар че те отнемат живота на другите — кого ли засяга животецът на мижитурките? — а на тях няма какво толкова да им отнемеш.

Не бива, защото ти дават меч и значка, значи се превръщаш в друг човек и просто не можеш да си позволиш някои мисли.

Само престъпленията имат нужда от мрак. Наказанието се извършва на светло. Керът все повтаряше, че това била работата на свестния стражник — да пали свещ в тъмата.

Ваймс най-сетне намери пурата. Започна да тършува за кибрит.

Томовете бяха струпани на купчини край стените. В сиянието на свещите блешукаха златни букви, лъщеше кожа. Ето ти я хералдиката с подробностите за произхода и потеклото, „Кой кой е“ на отминалите векове. Книгите за породистите обитатели на града, върху които те стъпваха, за да гледат останалите отвисоко.

Ха, останал е без кибрит…

Ваймс невъзмутимо протегна ръка в прашната тишина на Хералдическата палата, взе един свещник и си запали пурата.

Пое дима надълбоко с огромно удоволствие и се загледа замислено в книгите. До лицето му свещите припукваха и хвърляха трепкащи отблясъци.

Часовникът отброяваше неритмично секундите. Стигна с препъване до един часа след пладне, Командирът на Стражата стана и влезе в Правоъгълния кабинет.

— А, Ваймс, ти ли си? — вдигна глава лорд Ветинари.

— Да,сър.

Ваймс бе успял да поспи няколко часа и дори се опита да поизстърже четината от бузите си.

Патрицият разместваше разни книжа по бюрото.

— Отминалата нощ изглежда е била изпълнена със събития…

— Да, сър.

Всички униформени знаят и с мозъка на костите си как да се държат в подобни обстоятелства. Важно е да гледаш само право напред.

— Както бях осведомен, Кралският хералдически дракон е в тъмницата ми — продължи Патрицият.

— Да,сър.

— Прочетох доклада ти. Струва ми се, че доказателствата са слабовати.

— Сър?

— Ваймс, един от свидетелите ти дори не се числи между живите.

— Прав сте, сър. Същото, строго погледнато, важи и за заподозрения.

— Той обаче е видна фигура в града. Светило в своята област.

— Да, сър.

Лорд Ветинари размести още малко книжа. По един от листовете имаше отпечатъци от осаждени пръсти.

— Ваймс, както изглежда, ще трябва да ти обявя служебна благодарност.

— За какво, сър?

— Младшите хералди в Палатата… тоест в остатьците от Палатата ми обясняват в писмото си колко храбро си се проявил снощи.

— Сър?

— Извел си всички онези хералдически животни, вдигнал си тревога и така нататък. Наричат те „опора на реда и закона“. Вярно ли е, че повечето животни сега са настанени у вас?

— Да, сър. Не бих могъл да ги оставя на произвола на съдбата. Имаме свободно място, сър, а Родерик и Кийт се чувстват добре в езерото. Настроиха се много дружелюбно към Сибил, сър.

Лорд Ветинари се прокашля и с интерес разгледа тавана на кабинета си.