Тери Пратчет - Глинени крака

— Какво бих правил тук, сър?

Патрицият почука с нокът дръжката на брадвата и тя затрептя леко.

— Малко по-късно неколцина членове на градския съвет се срещнали тук. Е, поне влезли. Но излезли много припряно. И изглеждали твърде обезпокоени.

— Може да го е сторил някой от тях, сър.

— Разбира се, не е изключено. — Лорд Ветинари помисли. — Предполагам, че няма да откриеш някоя от прочутите си улики по този предмет?

— Едва ли, сър. Сигурно целият е в отпечатъци от пръсти.

— Не мислиш ли, че би било ужасно, ако хората изведнъж решат да вземат законността в свои ръце?

— Няма такава опасност, сър, защото аз я стискам много здраво.

Лорд Ветинари пак чукна по дръжката.

— Сър Самюъл, а чувал ли си фразата „Куис кустодиет ипсос кустодес“?

Керът бе споменавал неведнъж тези древни слова, но Командирът на Стражата не беше в настроение да си признава каквото и да било.

— Не си спомням, сър.

— Означава „Кой варди вардияните“, сър Самюъл.

— Аха.

— Е, какво би казал по въпроса?

— Сър?

— Кой е страж на Стражата, питам се…

— О, отговорът е лесен, сър. Дебнем се помежду си.

— Наистина ли? Колко любопитно…

Лорд Ветинари излезе в голямата приемна зала и Ваймс го последва.

— Все пак — промълви замислено Патрицият — за да възстановим спокойствието, големът трябва да бъде унищожен.

— Не, сър.

— Принуждаваш ме да повторя думите си.

— Не, сър.

— Командир Ваймс, абсолютно убеден съм, че току-що ти заповядах нещо. Не се съмнявам, че усетих как устните ми се размърдаха.

— Не, сър. Той е жив, сър.

— Ваймс, той е само нещо, направено от глина.

— Както всички нас, сър, ако се вярва на брошурките, които стражник Визит раздава неуморно. Все едно. Той мисли, че е жив, и на мен туй ми стига.

Патрицият махна към стълбата, водеща към кабинета му, винаги пълен с хартии.

— Трябва обаче да изтъкна, че получих цели девет официални послания от религиозни водачи, в които големът е заклеймен като осквернение на вярата.

— Да, сър. Обмислих много подробно гледната им точка, сър, и стигнах до следния извод: да си я заврат отзад, сър.

Патрицият за миг небрежно закри устата си с длан.

— Сър Самюъл, с теб е трудно да се погоди човек. Нима не можеш да отстъпиш поне веднъж и поне мъничко?

— Нямам представа, сър. — Ваймс отвори парадния вход. — Мъглата се е вдигнала, сър. Има малко облаци, но се вижда чак до Бронзовия мост…

— И за какво възнамеряваш да използваш голема?

— Няма да го използвам, сър. Ще го наема на работа. Мисля, че се справя добре с опазването на реда.

— Стражник, така ли?

— Да, сър. Нима не знаете, че големите вършат черната работа?

Ветинари го погледа как се отдалечава и въздъхна.

— Голям поклонник на драматичния завършек…

— Прав сте, ваше превъзходителство — потвърди Дръмнот, появил се безшумно до рамото му.

— Дръмнот, би ли изхвърлил това нещо — Патрицият подаде отрязък от свещ — на място, където няма да го намерят?

— Това е свещта от снощи.

— Значи не е изгоряла, ваше превъзходителство? Но аз видях с очите си остатъка в свещника…

— Разбира се, оставих късо парченце и запалих фитила замалко. Не биваше да показвам на храбрия ни полицай, че сам съм се досетил за всичко, нали? Той полага такива усилия и много се забавлява. Не съм чак толкова безсърдечен.

— Но… Ваше превъзходителство, можехте да отстраните проблема с такт и внимание! А той преобърна всичко надолу с главата, разгневи и уплаши мнозина…

— О, да, колко печално.

— А, разбирам… — промълви Дръмнот.

— Надявам се — натърти Патрицият.

— Желаете ли да повикам майстор за възстановяването на масата в Залата на плъховете?

— Не, Дръмнот. Брадвата ще остане там. Ще бъде… интересна тема за разговор.

— Ваше превъзходителство, позволявате ли да изкажа мнението си?

— Разбира се — промърмори Ветинари, изпращайки с поглед излизащия през портата Ваймс.

— Хрумна ми, сър, че ако Командир Ваймс не съществуваше, би се наложило да го измислите.

— Дръмнот, а според теб какво съм правил досега?

— Атеизмът Също Е Религиозно Убеждение — избоботи Дорфл.

— Не е! — разгорещи се стражник Визит. — Атеизмът е отрицание на боговете.

— Следователно Е Убеждение По Религиозни Въпроси — заключи големът. — Всъщност Истинският Атеист Мисли Непрекъснато За Боговете, Макар И Чрез Отрицанието. Затова Атеизмът Е Особена форма На Вярата. Ако Атеистът Искрено Не Вярваше, Не Би Си Губил Времето С Отрицанието.