Тери Пратчет - Глинени крака

— Значи ти си… помогнал при пожара.

— Да, сър. Изпълних гражданския си дълг, сър.

— Както ме осведомиха, пожарът изглежда е започнал при падането на свещник по време на схватката ти с Кралския хералдически дракон… или след нея.

— Предполагам, сър.

— Същото предполагат и младшите хералди.

— Някой вече съобщи ли на Кралския хералдически дракон? — невинно попита Ваймс.

— Да.

— Той е посрещнал новината достойно, надявам се.

— Той е крещял дълго, Ваймс. И сърцераздирателно, както ми докладваха. Освен това е изрекъл най-разнообразни заплахи срещу теб, незнайно защо.

— Ще се опитам да го вместя в претоварения си график, сър.

Лорд Ветинари помълча, потропваше с пръсти по бюрото.

— Знам, че там имаше много интересни и древни ръкописи. Чувал съм, че били безценни.

— Да, сър. Несъмнено без никаква стойност, сър.

— Ваймс, трябва ли да предположа, че ти не разбра думите, които изрекох току-що?

— Възможно е, сър.

— Архивите за произхода на немалко изтъкнати стари родове се превърнаха в пепел. Разбира се, хералдите ще възстановят каквото могат, а и самите родове водят старателно записки за потеклото си, но… Откровено казано, всички тези сведения вече ще бъдат несигурни и непълни. Твърде неловка ситуация, поне според мен. Ти на какво се усмихваш, Командир Ваймс?

— Зрителна илюзия, сър. От светлината е.

— Сър Самюъл, винаги съм смятал, че по характер си твърдо настроен срещу властта.

— Сър?

— И ми се струва, че си съхранил тази си приумица, макар вече да си един от представителите на властта.

— Сър?

— Ами че това е направо коан от философията на дзен…

— Сър?

— Убеждавам се, че е достатъчно да се разболея за няколко дни и ти успяваш да вбесиш всяка важна личност в този град.

— Сър.

— Това „да, сър“ ли беше или „не, сър“?

— Беше само „сър“, сър.

Патрицият погледна за миг един от листовете на бюрото си.

— Наистина ли си ударил с юмрук по носа президента на Гилдията на убийците?

— Да,сър.

— Защо?

— Нямах подръка кинжал, сър.

Ветинари се извърна за миг.

— Съветът на църквите, храмовете, свещените горички и големите зловещи скали настоява… за много неща, сред които се споменава и церемония с диви коне. Но първото им искане е да те уволня позорно.

— Нима, сър?

— Всъщност вече се събраха седемнадесет настоятелни послания, според които съм длъжен да ти отнема значката. Някои искат да приложа към нея и части от тялото ти. Защо беше нужно да подлудяваш всекиго?

— Изглежда е дарба, сър.

— Но какво се надяваше да постигнеш?

— Е, щом стигнахме до този въпрос, сър… Ние открихме кой е убил отец Тубелчек и господин Хопкинсън, както и кой се опитваше да ви отрови, сър. Не се справихме чак толкова зле.

Ветинари отново порови в книжата.

— Собственици на манифактури, убийци, жреци, касапи… Да, определено предизвикваш разпенване по устите на повечето влиятелни особи в града. — Патрицият въздъхна. — Не си ми оставил никакъв избор. От тази седмица ти повишавам заплатата.

Ваймс примига.

— Сър?

— Няма да прекаляваме. С десет долара месечно. Предполагам, че твоите служители пак имат нужда от нова мишена за стрелички в Участъка, нали? Обикновено е така, доколкото си спомням.

— Детритус е виновен — промълви стъписаният Ваймс, без да се замисли. — Цепи мишените на трески.

— Ах, да, бях забравил… Като споменахме цепенето, може би твоят полицейски гений ще ми помогне да си изясня една смущаваща дреболия, която установихме тази сутрин.

Патрицият стана, излезе и тръгна към стълбата.

— Какво се е случило, сър? — попита на слизане Ваймс.

— Ще го видиш в Залата на плъховете. — Ветинари отвори двойната врата. — Ето, полюбувай се.

Ваймс надникна. Залата беше безлюдна. Махагоновата маса беше гола, но от нея стърчеше брадва. Острието се бе забило толкова дълбоко в дървото, че бе разцепило масата почти от край до край. Някой бе стоварил брадвата с все сила и бе излязъл, оставяйки дръжката да стърчи към тавана.

— Брадва — установи Командирът на Стражата.

— Изумително — промърмори Патрицият, — а я погледна само за миг. И защо е там?

— Трудно ми е да се досетя веднага, сър.

— Сър Самюъл, ако може да се вярва на слугите, влязъл си в двореца около шест часа сутринта…

— Да, сър. За да проверя дали злодеят е затворен на сигурно място, сър. И да се уверя, че всичко останало е наред.

— Не си ли влизал в тази зала?

Погледът на Ваймс не се отделяше от въображаемия хоризонт.