Тери Пратчет - Глинени крака

— Не е за пренебрегване. Поне в това сте прав.

— „Човек от сой“… Как звучи само! Както и да е. Някои са пожелали да отстранят Ветинари от играта, но засега са искали да му запазят живота. Твърде много неща щяха да се случат наведнъж, ако той умреше. Впрочем Ноби наистина ли е маркграф?

— Това подсказват всички сведения.

— Събрани от вас, нали? Вижте какво, не ми се вярва у него да има благородническа кръв. Ноби си е от простолюдието, което пък е едно от малкото му достойнства. Изобщо не приемам оня пръстен за доказателство. Хората от семейството му са отмъквали всякакви неща и сигурно бихте намерил доказателства, че той е Херцогът на Псевдополис, Серифът на Клач или дори Дукесата-регентка на Куирм. Миналата година ми сви табакерата, обаче аз си оставам напълно сигурен, че Ноби не е Самюъл Ваймс. Не е тузар, затова пък ви е бил удобен.

Струваше му се, че Дракона става някак по-едър, но сигурно го заблуждаваше трепкащата светлина на свещите.

— И с мен си послужихте ловко, нали? — продължи Ваймс. — Отлагах идването при вас седмици наред. Сигурно доста съм ви поизмъчил. А колко се изненадахте, като ви споменах за Ноби… Иначе трябваше да измислите друг повод, по-съмнителен. А Командир Ваймс го откри. Чудесно изглеждаше. Почти официално. По едно време се замислих — кому е нужен крал? Ами едва ли не всекиму. То си е заложено в хората по рождение. С крале е по-добре. Смешно, а? И онези, които дължат всичко на Ветинари, никак не го обичат. Преди десет години повечето предводители на гилдиите бяха сбирщина мръсници, а сега… пак са си сбирщина мръсници, честно казано, но Ветинари им вдъхна увереността да решат накрая, че нямат повече нужда от него.

Изведнъж младият Керът ни се изтърсва в града и направо прелива от обаяние, има си меч и знаменателен белег. Всекиму хрумват разни щуротии, десетки тъпанари започват да ровят в архивите и си викат: „Ей, кралят най-сетне се е завърнал.“ Почват да го наблюдават и скоро се размрънкват: „Какъв лош късмет, ама той наистина е почтен, честен и справедлив, както си е в легендите. Ау, ами сега! Ако тоя момък вземе, че седне на трона, хубавичко ще загазим! Накрая ще се окаже, че е като ония отдавнашни неудобни крале, дето бродят насам-натам и приказват с обикновените хора…“

— Нима ви допадат обикновените хора? — меко го прекъсна Дракона.

— На мене ли? — завъртя глава Ваймс. — Те не са нищо особено. Само по едно се различават от богатите и могъщите — нямат нито пари, нито власт. Но законът е за това — да поизравни малко нещата. Ето ви причината да съм на тяхна страна.

— Въпреки че сте съпруг на най-богатата жена в града ли?

Командирът на Стражата вдигна рамене.

— Шлемът мъничко се различава от короната. И да го свалиш, пак го усещаш на главата си.

— Сър Самюъл, обяснявате интересно възгледите си и аз пръв бих ви поздравил, че сте измислил как да се примирите с родовата си история, но…

— Не мърдайте! — заповяда Ваймс и хвана поудобно арбалета. — Тъй, значи… Керът е неподходящ, обаче новината се разнася и някому е хрумнало: „Добре, да си намерим послушен крал. Всички чуха мълвата, че законният наследник на трона е невзрачен стражник, да видим кого имаме…“ Открили са, че като опре до невзрачност, Ноби Нобс няма равен на себе си. И все пак… Не са били много уверени. Било е немислимо да убият Ветинари. Вече казах, че всичко е щяло да се промени изведнъж. Но ако го избутат настрана — хем да си е на мястото, хем да не е, докато хората свикват полека с новото… Чудничка хитрост. И някой убедил господин Кери да прави отровни свещи. Имал си голем. А големите не приказват излишно, щото изобщо не говорят. Никой нямало да научи. Създанието обаче било леко… смахнато.

— Изглежда държите да ме замесите в тази история — отбеляза Кралският хералдически дракон. — А аз не знам нищо за този човек, освен че е наш клиент…

Ваймс прекоси стаята и дръпна покривалото от едно табло.

— Измислихте му герб! Дори ми го показахте, когато бях тук! „Месарят, пекарят и свещарят!“ Помните ли? — Прегърбената фигура не издаваше нито звук. — Тогава нарочно ми обяснихте герба на Кери — продължи Ваймс. — Стори ми се, че имаше нещо гнило, но тъй ме изненадахте с приказките за Ноби, че ми изхвърча от главата. Не забравих обаче, че ми напомняше за герба на Гилдията на убийците. А пък Фред Колън се чудеше защо сте сложили девиз на съвременен език вместо на оная мъртва реч. И аз се озадачих. Поседях с речника в ръце, преведох си го и какво излезе? Девизът е щял да гласи: Арс еникса ест кандвлам . Арс еникса, значи… Доста трябва да сте се кискал на тая измишльотина. Подсказал сте кой и как го е направил и сте пробутали герба на нещастника, за да се пъчи. Нямало е значение, че никой друг не би забелязал намека. Важното е, че на вас ви е било хубаво. Защото ние, обикновените хора, просто не сме толкова умни, нали? — Ваймс поклати глава. — Да му се не знае — родов герб… Само с туй ли го подкупихте? — Дракона се свлече още по-ниско на стола. — После взех да се питам — продължи Командирът на Стражата — вие каква полза сте щял да имате? О, ясно ми е, че мнозина са се забъркали, но техните подбуди ги знам наизуст. А вие? Жена ми например отглежда блатни дракончета. Защото й е интересно, нищо повече. И вие ли се занимавате със същото? Малко хоби, за да минават по-леко вековете? Или синята кръвчица е по-вкусна, а? Сериозно ви говоря — надявам се да е нещо подобно. Честна налудничава себична страст.