Тери Пратчет - Глинени крака

— Туй пък к’во е? — развика се той, когато Керът и Детритус влязоха, понесли туловището на Дорфл. — Не може ей тъй да нахълтвате…

— Ние не само нахълтваме, ами оставаме — обяви Детритус.

— Ама че нахалство! — разфуча се Вулканчо. — Нямате право да се държите тъй. Влизате без причина…

Сержантът пусна голема и се обърна да хване Вулканчо за гърлото.

— Виждаш ли ги ония статуи на Монолит ей там, а? Виждаш ли ги? — затътна зловещо и завъртя лицето на Вулканчо към обредните статуи на тролското божество. — Искаш ли ей сегичка да счупя някоя, та да проверим к’во има вътре? Току-виж, намеря причина да вляза тука, щом толкоз се перчиш…

Очичките на Вулканчо шареха неспокойно. Не го биваше много в мисленето, но не се иска ум, за да познаеш кога някой е освирепял.

— Не се пали, де, аз винаги помагам на Стражата… — промърмори примирено. — К’во требе да правя?

Керът нагласяше натрошения голем върху една работна маса.

— Ето, започвай. Направи го отново. И използвай каквото е останало от старата му глина до последната трошица, разбра ли?

— Ама как може още да работи, щом е изключен, понеже му е куха главата? — чудеше се Детритус, който не схващаше докрай смисъла на спасителната акция.

— Той каза, че глината помни!

Сержантът вдигна рамене.

— И му сложи език! — сети се Керът. Вулканчо се стъписа.

— А, туй вече няма да стане. Всички знаят, че е светотатство големите да приказват.

— Я глей ти… — наежи се Детритус, пристъпи към статуите и заговори нехайно: — Ау, как тъй стана, че се спънах… Ох, ще се хвана за таз статуйка да не падна… Що й се счупи ръчичката, леле, голям срам… И к’во виждат очите ми, значи?

На пода се разсипа някакъв бял прах…Сержантът си облиза показалеца, потопи го в бялото вещество и близна мъничко.

— Главотръс! — избуча яростно, настъпвайки към разтреперания Вулканчо. — И ще ми дрънкаш врели-некипели за светотатство, утаечен копролит такъв! Почвай да вършиш к’вото ти рече капитан Керът, че иначе ще те изнесат оттука в чувал.

— Туй си е полицейско насилие… — изломоти Вулканчо.

— Не, туй са само полицейски крясъци! — изрева сержантът в лицето му. — Ама ако предпочиташ, ще минем и към насилието!

Вулканчо се обърна за помощ към Керът.

— Не е редно, той носи значка, пък нарочно ме плаши. Няма право.

Капитанът закима, но в очите му се появи блясък, който Вулканчо не забеляза.

— Точно така. Сержант Детритус!

— Сър?

— Денят беше тежък за всички ни. Освобождавам те от дежурството.

— Слушам, сър! — въодушеви се Детритус. Откачи значката си и я прибра грижливо. После се зае да смъква бронята.

— Мога да облекча съмненията ти — подметна Керът на Вулканчо. — Ние не създаваме живот, само му предлагаме място, където да се настани.

Гузният трол реши, че е крайно време да отстъпи.

— Дадено, дадено — замънка послушно. — Вече работя, по-спокойно. — Разгледа буците и отломките, останали от Дорфл, и се почеса по лишеите на брадичката си. — Браво, донесли сте повечето парчетии — одобри като професионалист, забравил засега недоволството си. — Може да го залепя с огнеупорен цимент, стига да го пъхнем веднага в пещта и да го изпечем до сутринта… Ъхъ, имах нейде една торбичка…

Детритус гледаше показалеца си и мигаше начесто. Примъкна се тихомълком до Керът.

— Аз близнах ли го туй преди малко?

— Ами да — потвърди Керът с недоумение.

— Ей, олекна ми, значи. — Детритус замига още по-трескаво. — Щото иначе щях да повярвам, че тука е пълно с грамадни космати паяци… Уибъл уибьл склуп…

Той се свлече на пода бързо, но щастливо.

— Както и да го преправям, не можете да го съживите… — мърмореше си Вулканчо, понесъл към масата торбата с цимент. — Никой жрец няма да ви напише нови думи за главата му.

— Той сам ще си измисли думите — вдигна рамене Керът.

— А кой ще наглежда пещта? — заяде се тролът. — Няма да е готов чак до закуска…

— Нямам други занимания тази нощ — увери го Керът и свали шлема от главата си.

Ваймс се събуди към четири сутринта. Беше заспал на бюрото. Изобщо нямаше такова намерение, но тялото просто бе пренебрегнало мнението му.

Не за пръв път отваряше смъдящи очи тук, в кабинета си. Сега поне бузата му не бе залепнала в смрадлива локвичка.

Съсредоточи погледа си върху наполовина написания доклад. И бележникът му беше отворен до листовете — страница след страница старателни драскулки, които му напомниха, че се опитва да вникне в твърде сложния свят с помощта на най-обикновения си ум.