Тери Пратчет - Глинени крака

— Млъкни, Фред! — озъби се Ваймс.

— Слушам, сър! Млъквам, сър!

— Ама че е наглец… Кой беше тоя?

Някаква фигура изскочи от сградата, озърна се и се шмугна покрай стената.

— Ето ти го и Кери! — изсумтя Командирът на Стражата.

Не си направи труда да кресне „След него!“, а се втурна от място в галоп. Беглецът се мяташе трескаво на зигзаг между заблудените овце и свине, но Ваймс фучеше с бързината на яростта и му оставаха броени метри, когато Кери изведнъж кривна в тясна пресечка.

Ваймс се закова на място, преди да се подаде иззад ъгъла. Бе забелязал арбалета, а дори новаците в Стражата научаваха (ако им стигнеше времето, разбира се…), че е твърде глупаво да хукнеш след човек с арбалет в ръцете, който се е скрил в тъмна улица.

— Кери, познах те! — кресна, без да се показва.

— Въоръжен съм!

— Ама ще успееш да пуснеш само една стрела, преди да те докопаме!

— Ще си призная всичко, ако обещаеш да не ме тормозиш после!

— Опитай с някой друг номер!

Кери заговори по-кротко.

— Те ме накараха да повярвам, че големът ще свърши добре работата. Не знаех, че някой ще пострада толкова зле.

— Разбирам — ухили се зло Ваймс. — Правел си отровни свещи, защото си се надявал да светят по-добре на хората.

— Не се преструвай, че не ме разбра! Уверяваха ме, че всичко ще мине гладко…

— И кои ли са твоите безименни съветници, а?

— Казаха ми, че никой не можел да ни разкрие!

— А стига, бе!

— Чуй ме, моля те! Разправяха ми, че можели… — Гласът затихна и придоби с тона на лукаво увещание, присъщ на тъпанарите, решили да си послужат с хитрост. — Ако ти кажа всичко, ще ме оставиш на мира, нали?

Двамата сержанти също се примъкнаха. Ваймс придърпа Детритус… всъщност придърпа себе си към трола.

— Заобиколи — прошепна му — и се погрижи да не избяга от другия край на уличката.

Детритус кимна.

— Е, какво щеше да ми казваш, господин Кери? — подвикна Ваймс към тъмната пресечка.

— А споразумяхме ли се?

— Хич не си го мисли, господин Кери! Не съм търговец! Сега аз ще ти кажа нещо — предадоха те!

В тишината на уличката се чу нещо като въздишка. Сержант Колън потропваше с крака до Ваймс, за да се стопли.

— Не можеш да се свираш там цяла нощ! — кресна Ваймс на беглеца.

Този път до ушите му стигна звук като от плющене на кожено наметало. Командирът на Стражата вдигна глава към ниско стелещата се мътилка.

— Нещо не е наред. Да вървим!

Нахълта в уличката, следван по петите от сержант Колън, който нямаше нищо против да се озове лице в лице с въоръжен противник, стига да има нечий широк гръб пред себе си.

Насреща им вървеше едър силует.

— Детритус, ти ли си?

— Тъй вярно, сър!

— Къде ли е отишъл? Тук няма никакви врати!

Едва сега започна да различава нещо в мрака.

Видя сгърчено тяло на земята, а ботушът му подритна арбалет.

— Ей, Кери!

Наведе се и запали кибритена клечка.

— Гадна работа! — прошепнаКолън. — Строшили са му врата…

— Умрял е, значи? — осведоми се Детритус. — Да очертая ли положението на трупа с тебешир?

— Едва ли си струва труда, сержант.

— А, нямам нищо против, винаги си нося тебешира.

Ваймс вирна глава. Никъде не се виждаха външни стълби или удобно ниски покриви.

— Я да се махаме оттук…

Ангуа стоеше срещу краля-голем и упорито устояваше на жаждата да се преобрази. И челюстите на върколак едва ли щяха дори да одраскат тази твар, която отгоре на всичко нямаше и вени за разкъсване.

Не смееше да отмести поглед. Създанието шаваше неуверено, на тласъци и гърчове, които у човек веднага биха подсказали сериозен хаос в главата. Ръцете му мърдаха бързо, но безцелно, сякаш до тях достигаха неправилни команди. А и борбата с Дорфл бе повредила белия голем. При всяко движение светлината се процеждаше през десетки нови пукнатини.

— Вече се чупиш! — присмя му се тя. — Пещта не е била подходяща за керамика!

Кралят замахна. Тя се метна встрани и чу как юмрукът му разцепи сандък със свещи.

— Разнебитен си! Защото са те правили като самун хляб! Недопечен си!

Извади меча си. Обикновено нямаше нужда от оръжие. Стигаше й усмивката.

Една ръка избръмча във въздуха и отнесе върха на меча. Ангуа се облещи ужасено към скъсеното острие и направи задно салто, за да избегне следващия удар. Подхлъзна се на свещ и пльосна тежко, но ловкостта й стигна да се свие и да не бъде смазана от стоварил се керамичен крак:

— Къде се изгуби? — нададе вой тя.

— Би ли го залъгала да се доближи още малко до вратата? — долетя до нея глас откъм тавана.