Тери Пратчет - Глинени крака

— Ти отскочи надясно, аз — наляво…

Тежък удар разтърси двойната врата в отсрещната стена. Кралят-голем се обърна. От втория удар вратата се нацепи на трески. За миг силуетът на Дорфл се очерта в рамката, после червеният голем разпери ръце и се хвърли напред.

Не тичаше особено бързо, но устремът му беше непреодолим като свличаща се лавина. Дъските на пода скрибуцаха и подскачаха под стъпките му.

Големите се сблъскаха с трясък по средата на цеха. Назъбени огнени линии плъзнаха по тялото на краля, но той изрева, награби противника си през кръста и го запокити в стената.

— Хайде, де? — настоя Ангуа. — Не можем ли вече да намерим Веселка и да се махнем оттук?

— Длъжни сме да му помогнем — натърти Керът, а двата голема пак се вкопчиха в схватка.

— Но как?! Ако това нещо… той, де, не може да спре творението си, как ще успеем ние? Тръгвай!

Керът махна ръката й от рамото си.

Дорфл се надигна от натрошените тухли и нападна отново. Големите се мъчеха да се хванат по-удобно. Постояха така, скърцайки от напрежение, Дорфл внезапно се отблъсна и цапардоса другия голем по главата със собствения му крак. Онзи се завъртя, другата ръка на Дорфл замахна, но беше пресрещната. Кралят се изви неочаквано гъвкаво, събори Дорфл на пода и го ритна, после се претърколи настрана. Дорфл също се претърколи, за да види как и двете му стъпала отлитат към стената.

Кралят се надигна, запази някак равновесие, взе своя крак и го съедини с тялото си. После червените му очи огледаха цеха и пламнаха, щом зърнаха Керът.

— Трябва да има и друг изход оттук! — мърмореше Ангуа. — Нали Кери се измъкна!

Кралят се затича след тях, но срещна ненадейно затруднение. Бе обърнал крака си с пръстите назад. Закуцука в кръг, но въпреки това ги доближаваше.

— Не бива да изоставяме Дорфл така — промълви Керът.

Измъкна дългия железен прът за разбъркване от един казан с нагорещена лой и зачака. Кралят-голем се клатушкаше към него. Керът отскочи, опря гръб на една преграда и замахна.

Големът протегна ръка, отне му пръта и го пусна на пода. Вдигна юмруци и се опита да пристъпи напред.

Не можа да помръдне. Погледна надолу.

— Тсссс… — изсъска остатъкът от Дорфл, стиснал глезените му.

Кралят се наведе и спокойно отсече с ръба на дланта си темето му. Извади писмената от главата и ги смачка.

Светлината в очите на Дорфл угасна. Ангуа налетя към Керът с такава сила, че почти го повали. Обгърна го здраво с двете си ръце и го задърпа.

— Но това нещо току-що уби Дорфл най-спокойно! — възкликна той.

— Жалко, да — припряно се съгласи Ангуа. — Поне щеше да е жалко, ако Дорфл беше жив, та да го убият. Слушай, все пак те са като… машини. Погледни, ще стигнем до вратата преди…

Керът отново се изтръгна от ръцете й.

— Това е убийство — твърдо заяви той. — А ние сме стражници. Нима само ще… присъстваме?! То уби Дорфл!

— И онзи голем е „то“, и Дорфл също…

— Командир Ваймс каза, че все някой трябва да издигне глас от името на безгласните!

„Но той наистина вярва в това! — потресена осъзна Ангуа. — Ваймс слага думи и в неговата глава!“

— Отвлечи му вниманието! — викна Керът, втурнал се нанякъде.

— Как? Да го поканя да пеем дует ли?

— Измислих нещо!…

— Страхотно! — изръмжа Ангуа.

Ваймс огледа стената над входа на цеха за свещи. Различаваше смътно две маслени лампи, осветили гербов щит.

— Виж го тоя!… Боята още не е изсъхнала, а той вече се фука пред цял свят!

— К’во е туй, сър? — попита Детритус.

— Проклетият му герб!

Тролът се вторачи съсредоточено.

— Тая риба що има огън в устата? — озадачи се след малко.

— Хералдически символ — с горчивина обясни Ваймс. — Изобразява лампа.

— Ъхъ, значи е лампа, направена от риба — дълбокомислено установи Детритус. — Оригинално…

— А бе, поне девизът е на човешки език — снизходително отбеляза сержант Колън. — Вместо ония древни приказки, дето никой не ги разбира. Виж, сержант Детритус, туй се нарича игра на думи. „Изкуството ни донесе свещта.“ Ама може да го разбираш и „Арт ни донесе свещта“. Щото той се казва Артър, нали схвана?

Командирът на Стражата стоеше между двамата сержанти и чувстваше, че в ума му зейва някаква дупка.

— По дяволите! — изръмжа. — Вдън земя да потъне! Ами че той ми го показа! Как ли се е подсмихвал! „Глупавият муден Ваймс никога няма да се досети!“ Познал е!

— Е, не е толкоз хитро измъдрено — успокои го сержант Колън. — Нали първо трябва да знаете, че малкото име на господин Кери е Артър…