Тери Пратчет - Глинени крака

— Той ми внушаваше, че можем да накараме голема да свърши каквото ни хрумне.

— Например да прави отровни свещи, нали? — любезно подсказа Керът.

— Да, ама това било само за да не ни се пречка Ветинари. — Господин Кери за момент се овладя. — Не е умрял, щеше да се чуе веднага. И според мен да го поболееш не е никакво престъпление, затова…

— Но свещите убиха двама души — прекъсна го Керът.

Собственикът на цеха отново се накани да изпадне в буйна паника.

— Кои са умрели?

— Старица и невръстно дете от Петльова улица.

— А важни хора ли бяха?

Керът кимна сякаш на себе си.

— Почти бях готов да ви съжаля. Допреди секунда. Голям късметлия сте, господин Кери.

— Хайде, де!

— О, не се съмнявайте. Ние ви спипахме, преди да дойде Командир Ваймс. Сега оставете настрана този арбалет и да обсъдим…

Стресна ги шум. По-точно внезапната липса на постоянните звуци — толкова равномерни и натрапчиви, че ушите преставаха да ги чуват.

Потракващият конвейер спря. Свещите се блъснаха една в друга, полюляха се… и настана тишина.

Последната падна върху купчината в количката, търкулна се и се опря в стената.

Отекваха стъпки. Господин Кери заотстъпва заднешком.

— Късно е за приказки! — изстена той. И двамата доловиха конвулсивното свиване на показалеца му. Ангуа успя да избута Керът настрана, но той предусети движението й и ръката му се изпъна светкавично. Тя чу гадния звук от разкъсване на плът, когато дланта му закри лицето й. Керът изпъшка и се завъртя на място от силата на удара. Тупна на пода, стиснал лявата си китка. Стрелата стърчеше от дланта му. Ангуа приклекна до него.

— Острието не е назъбено, нека го извадя вед…

— Не пипай! — кресна Керът и се претърколи на другата страна. — Сребърно е!

Върху тях падна сянка и двамата се озърнаха. Кралят-голем се взираше в нея. Ангуа усети как зъбите и ноктите й започнаха да се удължават. В същия миг зърна малкото кръгло лице на Веселка, която надничаше иззад сандъците. Ангуа потисна върколашките си инстинкти, кресна и на тях, и на джуджето:

— Замри!

Двоумеше се дали да измъкне Керът оттук или да подгони избягалия Кери. И повтаряше неуморно на тялото си, че вълчият облик в момента е крайно неподходящ. Имаше твърде много странни миризми, а и огньове…

Големът лъщеше от лой и восък. Тя започна да се отдръпва полека от него.

Видя, че Веселка се взираше ту в падналия Керът, ту в окачената над главата й брадва. Джуджето свали тежкото сечиво и го заподмята разсеяно.

— Хич не си помисляй да… — подхвана Ангуа.

— Т’др’дузк 6’хазг т’т!!!

— Ох, само това не! — изпъшка Керът. Веселка налетя към гърба на голема с нарастващо ускорение и го цапардоса с острието през кръста. Брадвата отскочи, но джуджето я завъртя с ловък пирует и я стовари по бедрото му, отчупвайки глинено парченце.

Ангуа се чудеше какво да стори. Брадвата фучеше и бръмчеше около голема, а Веселка неспирно надаваше страховити вопли. Думите не се различаваха лесно, но пък в джуджешките бойни викове те не са особено важни, защото просто придават звукова окраска на емоциите. С всеки удар керамични отломки отскачаха от околните сандъци.

— Тя какво викаше? — попита Ангуа, когато все пак реши да издърпа Керът по-надалеч.

— Най-ужасните слова, които едно джудже може да изрече преди битката! Щом бъдат произнесени, някой трябва да умре!

— И какво означават?

— Днес е добър ден да умре някой друг!

Големът наблюдаваше джуджето без особено любопитство. Така един слон би изтърпял нападението на вбесено пиле. Изведнъж хвана брадвата и я запокити в ъгъла заедно с литналата като опашка на комета Веселка.

Ангуа помогна на Керът да се изправи. От лявата му ръка капеше кръв. Тя се мъчеше да си запуши ноздрите със силата на мисълта. „Утре е пълнолуние. Нямам богат избор…“

— Защо не се опитаме да го разубедим… — подхвана Керът.

— Ей, постой поне замалко в истинския свят! — изръмжа Ангуа.

Той обаче измъкна меча си от ножницата.

— Арестувам ви за…

Едната ръка на голема разцепи въздуха и оръжието изведнъж се озова забито до дръжката в сандък със свещи.

— Да не те е осенила още някоя светла мисъл? — сопна се Ангуа, когато започнаха да отстъпват. — Или вече можем да си плюем на петите?

— Не можем. Трябва да го спрем още тук.

Ботушите им опряха в стена от сандъци.

— Ами да, май намерихме най-подходящото място. — гърлено изсумтя Ангуа, а големът заплашително вдигна юмруци.