Тери Пратчет - Глинени крака

Близо до колелото се виждаше голяма дупка в стената, а над нея някой бе написал с червена боя:

„РАБОТНИЦИ, НЯМАТЕ ДРУГ ГОСПОДАР ОСВЕН САМИТЕ СЕБЕ СИ!“ Командирът на Стражата се ухили.

— Онова създание нахлу през стената, счупи колелото, написа глупавото си послание и си излезе най-невъзмутимо! — обясни мъжът зад гърба му.

— Хм, разбирам. Впрочем повечето такива колела се задвижват с биволи… — отбеляза Ваймс кротко.

— Какво общо има това със случая? А и добитъкът не може да работи денонощно.

Ваймс огледа седящите зад машините. Същите смутени лица като на обитателите на Петльова улица — хора, обременени и с гордост освен нищетата.

— Не може, да — промърмори. — Повечето работилници за дрехи са на Хълма на ленивците, но в тоя квартал надниците са по-скромни, а?

— Тези хора са много щастливи, че имат работа!

— Да-а… — проточи Ваймс и пак огледа редиците от лица. — Щастливи, значи…

Забеляза, че в другия край големите вече се опитват да поправят колелото.

— Чуй сега какво искам да предприемеш… — надуто започна собственикът.

Ваймс го сграбчи за сакото и го придърпа към себе си.

— Не, ти ме чуй! — изсъска в очите му. — По цял ден се занимавам с мошеници, крадци и бандити и нямам нищо против. Но само за две-три минутки покрай тебе ми се прищя да се изкъпя. И ако намеря оня проклет голем, ще му стисна проклетото ръчище, ясно?

Онази част от съзнанието му, която не беснееше, се изненада, че човекът събра достатъчно смелост да му се сопне:

— Какво си позволяваш! Нали ти уж трябва да налагаш реда и закона!

— Тогава защо ли не започна с тебе?! — изрева Командирът на Стражата и така размаха пръст, че едва не го навря в носа му. Озърна се яростно към големите. — А бе, смешници, защо го поправяте туй колело?! Никакъв ум ли нямате в тия кухи чутури?

Изскочи като изстрелян от манифактурата. Сержант Колън прекрати напразните опити да изчегърта от дрехите си засъхналата воняща кал и се затича да го настигне.

— Сър, чух хората да разправят, че един голем излязъл оттук. Бил направен от червена глина. А мен ме подгони бял голем. Сам… Що си толкоз ядосан?

— Кой е собственикът на тая дупка?

— Ами господин Кетърейл. Дето все ни пише писма, че в Стражата имало твърде много от „низшите раси“. Нали се сещате, сър… Троловете и джуджетата…

— Веднага да намериш и зомбита, които да постъпят на служба! — заповяда Командирът на Стражата.

— Ама нали винаги сте се противил и не щете да ги назначавате?

— Значи има желаещи, тъй ли?

— О, да, сър. Свестни момчета са и да не беше тая провиснала сивкава кожа, щяхте да се хванете на бас, че не са лежали в гроба и пет минутки!

— Утре ги закълни и започват работа при нас.

— Слушам, сър. Добра идея ви споходи. И доста ще спестим, щото няма да им заделяме за пенсия.

— Веднага да се включат в патрула по Кралския булевард! Поне те са от човешката раса, нали тъй?

— Вярно, сър.

Колън си напомни, че когато Сам Ваймс е в такова настроение, трябва да се съгласяваш с всяка негова дума.

— Както ме е прихванало — изсъска Командирът на Стражата, — готов съм да назнача и някоя горгона!

— Сър, на господин Горест му е писнало да работи в оная кланица, дето спазват верските предписания…

— А, вампир — не! Никога! Да побързаме, Фред, че няма време.

Докато се шмугваше от уличка в уличка, Ноби Нобс се гълчеше, че не се усети навреме какво му готвят. Цялото забълбукване за крале и щуротии е било, защото са искали…

Ужасна мисъл!

Искали са да се пише доброволец.

А той бе прекарал живота си, носейки една или друга униформа. Добре си знаеше първия и най-важен урок — мъжете с червендалести лица и звучни гласове никога не дават най-сладката работа на хорица като него. Търсят доброволци за „чисто занимание“ и след малко вече търкаш до побъркване грамадния понтонен мост. Питат дали някой обича „да плюска на корем“, а после цяла седмица белиш картофи. Никога за нищо не бива да се пишеш доброволец. Ако ще сержантът да се изтъпани пред строя и да ревне: „Търсим доброволци да излочат цели тарги свястно къркане и да се любят с цяла сюрия жени!“ Винаги има някаква уловка. Дори ангелски хор да попиташе мелодично има ли доброволци за рая, Ноби щеше благоразумно да направи крачка назад.

Викнеха ли „Я да видим кои са тук смелчагите!“, Ноби ставаше невидим.

Той заобиколи стадо свине на улицата, без да им обърне внимание.

Дори господин Вайме не очакваше от него да става доброволец за нещо. Уважаваше гордостта му.