Тери Пратчет - Глинени крака

— Ъ-ъ, извинете — гръмко ги прекъсна Керът. — Вие сте господин Максилот, нали? Имате магазин за месо в квартала на кланиците.

— Същият. И к’во?

— Просто не си спомням да съм срещал фамилията ви в регистъра на данъкоплатците. Твърде странно, защото вие току-що заявихте, че сте данъкоплатец, и не ми се вярва да лъжете за толкова сериозно обстоятелство. Освен това трябва да сте получил квитанция при плащането на данъците и съм убеден, че ще я намерите, ако потърсите старателно…

Касапинът побърза да отдръпне ръката си.

— Е, да…

— Готов съм да ви помогна в търсенето, ако желаете — натърти Керът.

Мъжът се озърна отчаяно към Ваймс.

— Той наистина чете такива щуротии — потвърди Командирът на Стражата. — И то за удоволствие.

— Керът, що не се разка… Богове, туй пък какво беше?

Улицата се разтресе от тръбно мучене. Нещо едро и кално ги доближаваше тромаво, но заплашително. В здрача много приличаше на извънредно дебел кентавър — наполовина човек, наполовина… Ваймс тръсна глава. Всъщност беше Колън върху бик. Сержантът беше без шлем, затова пък ужасно омърлян.

Когато огромното животно ги подминаваше, Колън изхленчи, въртейки диво очи:

— Не смея да се смъкна! Не смея!

— А как се качи? — кресна Ваймс.

— Не беше лесно, сър! Хванах се за рогата му и преди да се опомня, вече седях отгоре му!

— Ясно! Дръж се здраво!

— Слушам, сър! Стискам с все сила!

Бикът Роджър беше ядосан. Разбира се, това е типично състояние за зрелите бикове, но Роджър имаше и съвсем конкретен повод. Добитъкът за клане изповядва своя вяра. Всъщност подлежащите на разфасоване животни са особено духовни същества. Те вярват, че добрите и послушни рогати твари отиват на по-хубаво място след смъртта си, само трябва да минат през една вълшебна врата. Разбира се, не им е известно точно какво ги сполетява, когато влязат през тази врата, но преданията им гласят, че има нещо общо с похапването до насита и — незнайно защо — с хряна.

И Роджър бе очаквал с нетърпение преселението си в другия свят. Напоследък ставите му прискърцваха, а кравите май бягаха по-бързо, отколкото в младежките му дни. Искаше най-сетне да опита онзи райски хрян…

Вместо това го бяха заврели за цял ден натясно зад някакви огради, после пък му отвориха портата и навсякъде щъкаха всякакви животни. Струваше му се, че засега изобщо не се доближава до Обетованата трева.

И някой се беше настанил на гърба му. Вече няколко пъти се опитваше да хвърли нежелания товар. Ако беше в разцвета на силите си, наглият човек отдавна щеше да се е превърнал в няколко червени мръвки, размазани по камъните. Страдащият от артрит бик се примири, че ще трябва да почака до първото удобно дърво, на което да остърже ездача.

Но как му се искаше досадникът да не вряска толкова…

Ваймс пробяга няколко крачки след бика и се озърна.

— Керът, Ангуа… Вие отидете в цеха на Кери. Само наблюдавайте, докато дойдем, разбрахте ли ме? Дебнете какво става, без да влизате. Ясно? В никакъв случай не нахълтвайте. Схванахте ли или да повторя? Навъртайте се наоколо.

— Слушам, сър — отвърна Керът.

— Добре. Детритус, хайде да свалим Фред от онуй добиче.

Тълпата пред нелепия кентавър сякаш се стапяше във въздуха. Тежащ цял тон расов бик обикновено не попада в улични задръствания… поне не и задълго.

— Фред, не можеш ли да скочиш? — кресна Ваймс, подтичвайки зад опашката на рогатото возило.

— Хич не ми се ще, сър!

— Ами опитай се тогава да го насочваш!

— Как,сър?

— Хвани бика за рогата, човече!

Колън плашливо протегна ръце и обви с пръсти рогата. Роджър тръсна глава и едва не го запрати в близката стена.

— Сър, по-силничък е от мен! Правичката да си кажа — доста по-силничък!

— Господин Ваймс, що не го прострелям в чутурата с арбалета, а? — предложи Детритус, размахвайки своето модифицирано обсадно оръжие.

— Сержант, на улицата е истинско гъмжило. Може да улучиш невинен… дори въпреки факта, че се намираме в Анкх-Морпорк.

— Е, жалко, че не става, сър. — Тролът изведнъж грейна. — Ама нали после можем да измислим, че жертвата е виновна за нещо?

— Не, ще ни досадят с… Брей, какви ги върши онуй пиле?

Малък черен петел профуча по улицата, мина под бика и спря рязко точно пред него. По-дребна фигурка слезе от пернатото, подскочи, хвана халката, прокарана през ноздрите на добичето, покатери се върху челото на Роджър и здраво стисна по един кичур козина в ръчичките си.

— Сър, туй ще да е Лудичкия Артър, гномът, де — предположи Детритус. — Той… ама той се кани да пребие бика…