Тери Пратчет - Глинени крака

Объркана от суматохата кокошка подхвръкна върху главата му и започна да клопа.

Яростта стъпка набързо ужаса на Чорапин.

— Ти какво си намислил, бе? — ревна, мъчейки се да прегради пътя на последните овце. — Все едно пускаш париците ми да избягат!…

Ръката на Дорфл неочаквано се озова свита около гърлото му. Големът държеше боричкащия се мъж и май се чудеше какво да го прави.

Накрая захвърли сатъра на земята, бръкна под настанилата се на главата му кокошка и извади малко кафеникаво яйце. Церемониално го счупи върху темето на Чорапин и пусна касапина да стъпи.

Бившите колеги на голема се отдръпнаха много пъргаво, когато той мина през кланицата. До входа беше закачена дъска за броене на животните. Дорфл поспря пред нея, взе тебешира и написа: „НЯМА ГОСПОДАР…“

Парчето варовик в пръстите му се разпадна. Големът излезе в мъглата.

Веселка отмести високата си табуретка от работната маса.

— Фитилът направо е подгизнал от арсенова киселина. Хитро се досетихте, сър! Ами че тази свещ дори тежи малко повече от обикновените.

— Твърде гнусен начин да погубиш някого — намръщи се Ангуа.

— Затова пък ужасяващо изобретателен — процеди през зъби Ваймс. — Ветинари седи до среднощ и пише, а сутринта свещта вече е догоряла. Отровен от светлината… А тъкмо светлината е онуй, което не се вижда. Кому би хрумнало да се взре в нея? Не и на някакво дърто мудно ченге.

— Сър, не сте чак толкова стар — весело се ухили Керът.

— А за мудността какво ще ме излъжеш?

— Нито пък сте толкова муден — побърза да го увери капитанът. — Дори често давам за пример вашата страхотно целеустремена походка.

Ваймс се вторачи подозрително в него и за кой ли път видя само невинно добродушие…

— Не гледаме светлината — промърмори Командирът на Стражата, — защото с нея виждаме. Тъй, значи. А сега май е време да се отбием в цеха за свещи, какво ще кажете? Дребнодупе, идваш и ти. Вземи си… Ей, ти май още растеш, а?

— Нося ботуши с високи токчета, сър — обясни Веселка.

— Хм, нали уж джуджетата си падат само по железни ботуши…

— Така е, сър. Но моите са с високи токчета. Заварих ги, сър.

— Аха… Чудесно… — Ваймс тръсна глава. — Е, ако можеш да ходиш на тези високи токчета, вземи си алхимическите чудесии и ела с нас. Дежурството на Детритус в двореца сигурно е свършило. Опрем ли до отваряне на врати, той няма равен. Ходещ лост, тъй да се каже. Ще се отбием да го вземем. — Командирът на Стражата зареди арбалета си и запали клечка кибрит. — Досега се мъчихме да работим модерно, но замалко ще се върнем към дядовските номера. Време е да…

— …подритнем някого по четирибуквието ли? — припряно подсказа Керът.

— Близо си до истината. — Ваймс вдиша дима дълбоко и пусна от устата си колелце. — Но не печелиш наградата за точност.

Представата на сержант Колън за света претърпяваше динамични промени. Тъкмо нещо се наканеше да се настани в съзнанието му като най-отвратителния момент от живота му и се случваше друго, още по-гадно.

Първо обяздената от него водосточна тръба се блъсна в стената на отсрещната сграда и той неизбежно се плъзна надолу по диагонала. Всичко можеше да свърши и благополучно, но попречи фактът, че Колън бе натежал през последните години. Щом стигна до средата на тръбата, прогнилото тенеке се счупи.

Сержантът тупна върху нещо меко… е, поне по-меко от очакваната среща с улицата, което издаде мощен звук „Муу-ур-р-р-р-м!“. Претърколи се върху нещо по-ниско и по-меко, което пък го оглуши с „Бе-е-е-ерп!“. Накрая се стовари върху перната твар, която пощуря и започна да го кълве.

Улицата се оказа заета от безцелно щуращи се животни. А когато животните не знаят какво да правят, се изнервят, и калдъръмът беше, образно казано, застлан с резултатите от безпокойството им. Това смекчи още малко края на полета на сержант Колън, но липсата на счупени кости в тялото му беше единствената добра страна на случката.

Разнообразни копита го настъпваха по пръстите. Влажни муцуни кихаха в лицето му.

Досегашният му опит с добитъка се ограничаваше до вкусно сготвени порции. Бе стигнал едва до шеста глава в полезния си наръчник, в който обаче не се споменаваше за смрадлив дъх и големи трополящи крака. А и според сержанта кравите трябваше да мучат мило, а не да издават звуци като някое подводно чудовище.

— Къш! Разкарайте се от пътя ми! Да ви няма!

Един гъсок изсъска насреща му и проточи невероятно дълга шия, мъчейки се да го удари с човка.