Тери Пратчет - Глинени крака

След няколко опита Ноби си улучи устата с пурата и я засмука.

— Ясно — кимна непохватно. — Искате да си намерите някой тузар, дето няма много работа, и да му речете: „Ей, излезе ти късметът. Я покажи как махаш с ръчичка да видим ставаш ли за крал.“

— О, превъзходна идея, милорд. А не се ли сещате за някое име? Пийнете си още бренди, моля.

— А, бе, ти си разбран човек, като те гледам. И аз съм същият, ха-ха. Тъй, тъй, чак до ръба. За името… не ми изскача никое в главата.

— Всъщност, милорд, ние вече обсъждахме дали да не предложим короната на вас…

Първо очите на Ноби се изцъклиха. После и бузите му се издуха.

Не е особено добра идея да изригнеш гейзер от бренди, когато запалената ти пура е на пътя му. Пламъкът стигна до отсрещната стена и остави следа във вид на въгленочерна хризантема, а в съответствие с един от основните закони на физиката креслото заедно с Ноби се плъзна на колелцата си и спря чак във вратата.

— Крал?… — Ефрейторът се задави и се наложи да го тупат дълго по гърба, за да си поеме дъх.

— Крал ли? — изсвири гърлото му накрая. — Та господин Ваймс да ми отсече главата?!

— Милорд, ще можете да пиете бренди колкото пожелаете — започнаха да го увещават.

— За к’во ми е бренди, като няма да имам уста!

— Но от какво се опасявате?

— Господин Ваймс ще побеснее! Казвам ви, бе, хора — ще побеснее!

— О, небеса, човече…

— Милорд — намеси се навреме някой.

— Да, да, милорд… Когато бъдете коронясан за крал, вие ще нареждате на онзи окаяник Ваймс какво да прави. Или както сте свикнал да казвате, вие ще бъдете шефът. Бихте могъл да…

— Аз да заповядвам на Скалоликия, щото ще съм крал? — озадачи се Ноби.

— Именно!

Ефрейторът зяпна замислено димните вихри във въздуха.

— Ама той ще побеснее!

— Слушай, глупако!…

— Милорд…

— Разбрах! Слушай, глупав милорд, можеш и да го екзекутираш, ако ти хрумне!

— Не може!

— Но защо?!

— Защото ще побеснее!

— Той сам твърди, че е служител на закона, а кой прави законите? Чия дума ще бъде закон?

— Де да знам! — страдалчески се завайка Ноби. — Господин Ваймс разправя, че усещал закона през подметките на ботушите си!

Заозърта се трескаво. Стори му се, че сенките в стаята припълзяват към него.

— Не мога да стана крал! Ваймс ще побеснее!

— Стига сте повтарял това!

Ноби си раздърпа яката.

— Ей, тука е задушно, пък и много пушек се събра. Къде е прозорецът?

— Ей там…

Креслото отново се блъсна във вратата. Ефрейтор Нобс се заби в стъклото с шлема напред, стовари се върху една карета, отскочи и се втурна в нощта, за да избяга от предопределението си и по-точно от острите брадви в близкото бъдеще.

Веселка Дребнодупе нахълта в огромната кухня на двореца и заби стрелата от арбалета си в тавана.

— Никой да не мърда! — кресна тя пронизително. Служителите на Патриция престанаха да обръщат внимание на вечерята.

— А когато искате никой да не мърда — много любезно промълви Дръмнот и гнусливо махна с вилицата парче мазилка от чинията си, — имате ли предвид…

— Добре се справи, ефрейтор, аз поемам оттук нататък — намеси се Ваймс и потупа Дребнодупе по рамото. — Тук ли е Милдрид Лесна?

Главите се завъртяха едновременно. Милдрид изтърва лъжицата си в супата.

— Няма страшно — успокои я Ваймс. — Само трябва да ви задам няколко въпроса.

— Аз… с-с-съжалявам, с-с-сър…

— Нищо лошо не сте направила. — Той заобиколи масата. — Но сте вземала за вкъщи не само храна, нали?

— С-сър?

— Какво друго вземахте?

Милдрид се озърташе към изведнъж станалите съвсем безизразни лица на останалите слуги.

— Ами ония стари чаршафи, но господин Диплок ми п-п-позволи…

— Не е каквото искам да знам — завъртя глава Ваймс.

Милдрид облиза пресъхналите си устни.

— Е, мъничко б-б-боя за об-б-бувки…

— Я почакайте — подхвана Командирът на Стражата с най-благия си глас. — Всеки взема по нещичко от мястото, където работи. Дреболии, които няма да липсват. Не се смята за кражба. Ами по-скоро е… право. Остатъци. Госпожице Лесна, не ви ли подсказва нещо думата „остатъци“?

— Ами… като недогорели свещи ли, сър?

Ваймс си отдъхна. Какво облекчение е да си прав, особено ако си го постигнал, минавайки през всяка мислима и немислима грешка.

— Аха!

— Н-но и туй не е кражба, с-сър.

— Добре, добре, но сте носила в дома си остатъци от свещи, нали? Можели са да светят поне още половин час, особено ако са в чинийка — кротко добави той.