Тери Пратчет - Глинени крака

Той се гърбеше под тежестта на Вселената, но нейната неясна гълчава звучеше приглушено, нямаше нищо общо с него.

Защото Словата обграждаха отвсякъде хоризонта му и се извисяваха в небесата.

А един глас изричаше кротко: „Ти си господар на самия себе си.“ Дорфл виждаше отново и отново все същото — загриженото лице, посягащата към главата му ръка, ненадейния леден удар на новото знание…

„…господар на самия себе си.“ Гласът отекна от Словата и се заблъска из стените им, стегнали малкия му свят.

Големът трябва да има господар. Буквите надвисваха над света, но ехото ги връхлиташе като пясъчна буря. По тях плъзнаха криви пукнатини и накрая…

Словата се пръснаха. Късове колкото планини се забиваха и разхвърляха гейзери от червен пясък.

А след тях нахлу Вселената. Дорфл усети как тя го подхвана… …и големът вече беше насред нея. Долавяше я навсякъде наоколо, бръмченето, деловитата сложност, неудържимия рев…

Нямаше Слова между него и Нея. Той принадлежеше на Вселената и Тя му принадлежеше.

Не можеше да й обърне гръб, защото пак се оказваше с лице към Нея.

Дорфл знаеше, че е отговорен за всяко прещракване в неимоверно сложното й устройство.

Не можеше да каже: „Заповядаха ми.“ Не можеше да каже: „Не е честно.“ Никой не го слушаше. И нямаше Слова. Той беше господар на самия себе си.

Вместо „Няма да правиш това“ вече имаше „Аз няма да правя това“.

Дорфл се въртеше из червеното небе, докато не зърна пред себе си черна дупка. Усети как го засмуква, профуча през сиянието, а дупката се разрастваше, краищата й вече не се виждаха…

Големът отвори очи.

НЯМА ГОСПОДАР!

Изправи се стремително. Вдигна ръка с изпънат показалец.

С лекота го заби в стената, по която бяха изписвали споровете си, и старателно го прокара през ронещите се тухли. Отдели няколко минути за онова, което непременно трябваше да изрече.

Довърши последната буква и проби три точки след нея. И излезе. А зад него остана „НЯМА ГОСПОДАР…“

Сини димни мрежи от пурите скриваха тавана на пушалнята.

— Ах, да, капитан Керът… — чу се откъм някое кресло. — Разбира се, но… дали той е най-подходящият човек?

— Родил се е с белег като коронка. Виждал съм го — добродушно подсказа Ноби.

— Все пак възпитанието му…

— Отгледали са го джуджета — вдигна рамене лорд Дьо Нобс и размаха чашата си към един лакей. — Пак от същото, ако обичаш.

— Не ми се вярва, че джуджетата биха могли да издигнат някого до нужната висота — подсмихна се някой.

Сдържан смях.

— Живеем в голям, оживен и преди всичко… сложен град. Опасявам се, че острият меч и рожденият белег не са най-добрите препоръки. Бихме желали кралят да произхожда от род, който е свикнал със заповедите…

— Например вашия, милорд.

Ноби нападна поредната чаша бренди с примляскване.

— А, не се притеснявайте, свикнал съм да слушам заповеди — успокои ги, щом отдели чашата от устните си. — Кой ли не ме командва…

— Необходим ни е крал, който ще има подкрепата на влиятелните семейства и най-важните гилдии.

— Ами хората много си харесват Керът — съгласи се Ноби.

— О, хората…

— Пък и работата е скучничка — продължи вдъхновено ефрейторът. — Я го вижте стария Ветинари. Все се рови в книжата. Какъв кеф е туй? Ама че живот — седиш зад бюро час подир час, все за нещо се главоболиш, нямаш с к’во да отпуснеш душата. — Вдигна празната чаша. — Напълни я, пич. Ама тоя път догоре. Що ми е тая грамаданска чаша, като пиенето се плацика на дънцето?

— Мнозина обичат й да вдишват аромата — плахо и стъписано възрази глас откъм съседното кресло.

— А, не — снизходително изломоти Ноби, който отдавна подозираше тузарите в нездрави привички. — Аз пък искам да ми минава през устата, ако не сте против.

— Да се върнем към същината на въпроса — предложи друг глас. — Кралят няма да си запълва цялото време с управлението на града. Подразбира се, че ще има кой да му помага. Съветници. Приближени. Опитни хора.

— Че тогаз к’во ще прави? — учтиво прояви любопитство лорд Дьо Нобс.

— Ще седи на трона.

— Ще маха приветливо с ръка.

— Ще заема почетното място на банкети.

— Ще подписва това-онова.

— Ще се налива свински с превъзходно бренди…

— Ще седи на трона, казах!

— Тъй е по-приятно — призна Ноби. — Виждам аз, че някой ще си падне на меките части.

— Разбира се, от краля ще се иска и да схваща намеци поне от петия или десетия път — натърти излишно остро някой, но му изшъткаха.