Тери Пратчет - Глинени крака

— Не е кражба, сър! То си е… привилегия, сър!

Сам Ваймс стовари длан върху челото си.

— Привилегии! Да, бе! Тая дума се мъчех да си спомня от не знам кога си. Всеки си има привилегии, нали тъй? Всичко е наред. Значи вие взимате свещите от спалнята?

Въпреки треперенето си Милдрид Лесна успя да се ухили с превъзходството на човек, облагодетелстван повече от простосмъртните.

— Да, сър. Разрешено ми е. Много по-хубави са от ония грубите в големите зали.

— И вие слагате нови свещи, когато е нужно, нали?

— Да,сър.

„Може би по-честичко, отколкото е редно. Защо да ги оставя да догарят!…“

— Госпожице, ще ми покажете ли къде ги съхранявате?

Прислужничката мълчаливо се допита с поглед до икономката, която само се озърна към Командир Ваймс и кимна. Опитната жена различаваше заповедите, прикрити като въпроси.

— В съседния килер са, сър.

— Заведете ме там, моля ви.

Стаичката не беше голяма, затова пък по рафтовете от пода до тавана бяха наредени свещи. Имаше възголеми, високи по цял метър, каквито слагаха в приемната зала, имаше и всекидневни.

— Тези са за покоите на негово превъзходителство, сър.

Подаде му трийсетсантиметрова бяла свещ.

— О, да… Прекрасно качество. Номер пет. Превъзходна бяла лой. — Ваймс разсеяно подхвърляше свещта в ръката си. — С такива си светим и у дома. А боклуците в Участъка са едва ли не сурова свинска мас. Вече ги купуваме от Кери в квартала на кланиците. Извьнредно ниски цени. Преди бяхме клиенти на „Спаджър и Уилямс“, но господин Кери май завладя пазара напоследък, какво ще кажете?

— Тъй си е, сър.

— И всеки ден слагате от същите в спалнята на негово превъзходителство?

— Да, сър.

— А другаде?

— О, не, сър. Негово превъзходителство ни забрани изрично! Навсякъде използваме номер три.

— И отнасяте, ъ-ъ… остатъците вкъщи?

— Да, сър. Баба казваше, че светели много хубаво, сър…

— Сигурно е седяла да наглежда братчето ви. Предполагам, че детето се е разболяло преди нея, затова е будувала по цели нощи. Познавах аз старата госпожа Лесна, не е спирала да шие…

— Да, сър.

Мълчание.

— Вземете моята кърпичка — предложи Ваймс след малко.

— Сър, ще си загубя ли работата?

— Не. Няма да ви тормозят. Никой от замесените в тая история не заслужава да си загуби работата. — Командирът на Стражата се загледа в свещта. — Освен мен може би… — Спря на прага и се обърна.

— Ако искате да взимате и занапред остатъци от свещи, имаме предостатъчно в Участъка. А Ноби ще трябва да си купува мас за готвене като всички нормални хора.

— Сега к’во прави? — попита сержант Колън.

Лудичкия Артър надникна отново.

— Нещо не може да си натъкми лактите — съобщи нехайно. — Зяпа единия и се мъчи да го сгъне, ама не става.

— И аз бях закъсал тъй, когато монтирах кухненските шкафчета на госпожа Колън — сети се сержантът. — Указанията за отваряне на кутията с частите бяха вътре в кутията…

— Олеле, оня чактиса най-сетне — поклати глава изтребителят на плъхове. — Май беше объркал лактите с коленете, като гледам…

Колън чу трополене под себе си.

— Свърна зад ъгъла… — трясък от нацепени дъски — …и влезе в склада. Ще се качи по вътрешната стълба, ама ти няма да пострадаш.

— Как тъй?

— Ще се пуснеш от покрива и толкоз.

— Нали ще се размажа долу, бе!

— За същото ти приказвам! Чистичка хубавичка смърт. Няма първо да ти късат ръцете и краката, нали?

— Исках да си купя фермичка! — изстена жаловито Колън.

— Ти си знаеш — вдигна рамене гномът и пак огледа стената на склада. — А бе — промърмори скептично, — има и друг начин. Опитай се да докопаш водосточната тръба.

Колън полека изви глава. Вярно, имаше тръба само на около два метра от него. Ако се залюлееше наистина силно, пръстите му сигурно щяха да минат на косъм от нея и все пак щеше да се пребие долу.

— Ти как мислиш — безопасно ли е?

— Имаш и друг избор, господинчо.

Сержантът се помъчи да залюлее краката си като махало. Всяко мускулче на ръцете му се разпищя гневно. Знаеше, че е прекалено дебел. Все се канеше от утре да започне някакви упражнения. Но не предполагаше, че точно днес е денят.

— Май го чувам да се качва — сподели Лудичкия Артър.

Колън се напъваше да ускори люлеенето.

— А ти к’во ще правиш?

— Няма що да ме мислиш. Ще се оправя. Скачам и изчезвам оттука.

— Скачаш ли?!

— Ами да. Няма да пострадам, щото съм нормално голям, не като някои…

— Ти ли си бил нормално голям, бе?