Тери Пратчет - Глинени крака

— А защо се заблуждаваш, че жените са по-слаби? Ако аз се нахвърля срещу пълна кръчма гадняри, няма да се обезпокоиш много, нали?

— Ако е нужно, ще помогна.

— На мен или на тях?

— Не е честно!

— Я пак си помисли…

— Няма да им помагам, освен ако не започнеш да се държиш прекалено грубо с тях.

— А, така ли било? Защо ли някои твърдят, че вече нямало кавалери…

— Въпреки всичко Веселка е… различна. Сигурен съм, че е много кадърна в алхимията, но трябва да й пазим гърба при схватка. Да видим сега…

Пристъпваха навътре в цеха. Над тях се носеха свещи — стотици… не, хиляди — провесени за фитилите от безкрайна верига хитроумно снадени дървени части, чиито краища се губеха някъде из дългото помещение.

— Чувал съм за тази новост — сподели Керът. — Нарекли са я конвейер. Така може да се правят безброй еднакви вещи. Но вижте само каква скорост! Чудя се как колелото…

Ангуа посочи. Наблизо поскърцваше бързо въртящо се крачно колело, но до него нямаше никого.

— Все пак нещо задвижва цялата тази машинария… — зачуди се тя.

Този път беше ред на Керът да посочи. Виещите се нагоре, надолу и настрани вериги се събираха в сложен възел. По средата се забелязваше някаква фигура и окото трудно можеше да различи мълниеносните движения на ръцете й. Точно до Керът имаше голяма саморазтоварваща се количка. Свещите неспирно падаха в нея. Никой не изпразваше количката и те се разпиляваха по пода.

— Веселке… — проточи той. — Умееш ли да боравиш с каквото и да е оръжие?

— Ъ-ъ… не, капитан Керът.

— Предполагах. Тогава ни почакай на улицата. Не искам да пострадаш.

Тя се изсули с видимо облекчение, а Ангуа подуши въздуха настръхнала.

— Тук съвсем наскоро е имало вампир.

— Мисля, че трябва да…

— Знаех си, че ще ме разкриете! — кресна някой. — Как ми се ще да не бях купувал проклетото създание! Предупреждавам ви, държа зареден арбалет!

Обърнаха се.

— О, господин Кери! — весело изрече Керът и извади значката си. — Аз съм капитан Керът от Градската стража на Анкх-Морпорк.

— Знам те кой си! И тебе те знам коя си! И каква си! Очаквах ви! Имам арбалет и няма да ми мигне окото да ви надупча!

Върхът на стрелата обаче трепереше.

— Нима? — промълви Ангуа. — И каква съм аз според вас?

— Изобщо не исках да се забърквам! — викаше Кери. — Онова нещо е убило старците, нали?

— Да — потвърди Керът.

— Но защо? Аз не съм му заповядвал!

— Мисля, че те са помогнали да бъде направен. Знаел е на кого да си отмъсти.

— А другите големи ми го продадоха! — врещеше Кери. — Надявах се само да ми помогне в бизнеса, а проклетото нещо не иска да се спре…

Вдигна глава към безкрайния поток от свещи, но се вторачи отново в двамата, преди Ангуа да се напрегне за скок.

— Значи се труди упорито?

— Ха! — провикна се Кери, но май не му беше до шеги. Изглеждаше като душа, затънала в създадения от самата нея ад. — Изритах всички освен момичетата в опаковката — те пък работят на три смени, и то извънредно! Четирима закупчици обикалят до преумора да търсят лой, двама се занимават само с фитилите, а още трима в момента се пазарят да наемем повечко складове!

— Щом е така — разсъдливо изрече Керът, — накарайте го да не прави повече свещи.

— Ама когато останем без лой, нещото тръгва да скита по улиците! Вие искате ли да се чуди какво да прави, а? Ей, стойте един до друг!

Кери размаха нервно арбалета.

— Само трябва да смените писмената в главата му — продължи да го успокоява Керът.

— Не ми позволява! Да не мислите, че не съм се сетил?!

— Как няма да ви позволи? — учуди се Керът. — Големите са длъжни да…

— Не ми позволява и толкова!

— А какво ще ни кажете за отровните свещи?

— Идеята не беше моя!

— А чия?

Арбалетът се тресеше в ръцете на Кери, който начесто си облизваше устните.

— А, стана много напечено… — смънка той. — Аз излизам от играта.

— Господин Кери, споделете с нас чия беше идеята за свещите.

— Нямам намерение да свърша с източена кръв в някоя уличка!

— О, ние не бихме постъпили така с вас — сериозно го увери Керът.

Господин Кери просто излъчваше ужас — миризмата му стигаше на вълни до носа на Ангуа. Би могъл всеки миг да натисне спусъка от паника. Имаше и друга миризма…

— Кой е вампирът? — рязко попита тя. За секунда й се стори, че мъжът наистина ще стреля.

— Нищичко не съм казвал за никакъв вампир!

— Но носите чесън в джоба си — натърти тя. — И тук се носи прясна воня на вампир.