Тери Пратчет - Глинени крака

Той пълзеше по крехката дървения, придържаща конвейера.

— Керът!

— Така, почти стигнах…

Кралят-голем се опита да хване крака й. Тя го ритна по коляното и с изумление зърна нова пукнатина. Но огънят отдолу гореше все тъй равномерно. Парчетиите сякаш плуваха върху него. Каквото и да стореха с голема, нямаше да му навредят.

— Аха, готово!

Керът се пусна от рамката, окачена под тавана. Стовари се върху раменете на голема, обхвана шията му с едната си ръка и го заудря по главата с дръжката на меча си. Създанието се олюля и се помъчи да вдигне ръце, за да го смъкне от себе си.

— Трябва да му измъкна писмената. — кресна Керът, а страшните ръце се мятаха безпомощно около него. — Няма друг начин!

Белият голем политна напред и се блъсна в сандъците, които яръснаха свещи навсякъде. Керът го сграбчи за ушите и се напъна да му завърти главата. Ангуа го чу да се задъхва:

— Имаш… право… на… адвокат…

— Керът! Остави ги проклетите права!

Ваймс се втурна с меч в ръка през зейналата рамка на разбитата врата.

— О, богове!… Сержант Детритус!

Тролът се изпъна зад него.

— Тук съм, сър!

— Стрела в главата, моля!

— Щом тъй ви се ще, сър…

— В неговата глава, сержант! На моята нищо й няма! Керът, слизай от тая гнусна твар!

— Опитвам се да откъсна главата, сър!

— Ние пък ще опитаме с два метра стомана в ухото, ти само се махни оттам!

Керът се изправи пъргаво върху раменете на белия голем, постара се да избере подходящия момент и скочи. Приземи се доста неудобно в купчина безредно струпани свещи, единият му крак се подгъна и той се плъзна към неподвижното туловище на Дорфл.

— Ей, господинчо, я виж к’во има тука за тебе! — ревна Детритус.

Кралят-голем се обърна.

Ваймс не долови особено добре какво последва, защото се случи твърде бързо. Само усети въздушната вълна, чу глухото кънтене на стрелата, после и пращенето на дърво, когато върхът й се заби в рамката до главата му.

А белият голем вече се навеждаше над Керът, който се мъчеше да отпълзи чевръсто. Създанието стовари юмрука си…

Ваймс не видя и как ръката на Дорфл изведнъж стисна китката на краля-голем. Светлината избухна като две мънички свръхнови звезди в очите на Дорфл.

— Тсссссс!

Белият голем се дръпна назад от изненада и така изправи Дорфл върху остатъците от краката му. Червеният голем се възползва от инерцията, за да замахне.

Времето сякаш пропусна една крачка. В цялата Вселена не помръдваше нищо друго освен юмрука на Дорфл.

Напредваше като планета — без никакво видимо ускорение, затова пък неудържимо.

Тогава безизразното лице на краля-голем се промени. Частица от секундата преди удара той се усмихна.

И главата му се пръсна. По-късно Ваймс си спомняше сценката забавено — протяжна секунда, запълнена с хвърчащи керамични парчета. И думи. По пода се стелеха десетки изписани листчета.

Бавно и кротко тялото на белия голем тупна на пода. Огънят вътре угасна, цепнатините се разшириха и останаха само… отломки.

Дорфл рухна върху тях. Ангуа и Ваймс стигнаха едновременно до Керът, който възклицаваше:

— Той се съживи! Онова нещо се канеше да ме убие и Дорфл се съживи! Но нали писмената вече не бяха в главата му?! Големът не може без тях!

— На своя голем са дали прекалено много писмена, доколкото виждам — поклати глава Командирът на Стражата.

Взе няколко сгърчени листчета. …ДОНЕСИ МИР И СПРАВЕДЛИВОСТ НА ВСИЧКИ… …УПРАВЛЯВАЙ НИ МЪДРО… …НАУЧИ НИ ДА БЪДЕМ СВОБОДНИ… …ПОВЕДИ НИ КЪМ… „Охо… ама че нещастник е бил…“

— Хайде да се махаме оттук. Трябва да направим нещо за ръката ти… — настояваше Ангуа.

— Няма ли да ме чуете?! — повиши глас Керът. — Той е жив!

Ваймс се отпусна на колене до Дорфл. Счупеният глинен череп беше празен като черупката на рохкото яйце от вчерашната закуска. И все пак във всяко око имаше светла точица.

— Аззззз… — изсъска големът толкова тихо, че Ваймс не знаеше дали не му се е причуло. Един пръст задраска по пода.

— Не се ли опитва да напише нещо? — досети се Ангуа.

Ваймс извади бележника си, подпъхна го отворен под ръката на Дорфл и внимателно нагласи молива в пръстите му. Всички зяпнаха ръката, докато изписваше — малко неуверено, но с механичната точност на голем — цели осем думи.

После застина. Моливът падна на пода. Точиците в очите на Дорфл се смалиха колкото главички на топлийки и изчезнаха.

— Ама че работа!… — ахна Ангуа. — Значи нямат нужда от писмена в главите!