Тери Пратчет - Глинени крака

— Да.

Върховният жрец потри ръце.

— Няма проблеми, драги ми порцеланчо. Първо нека обмислим въпроса зас…

— Моля Да Ме Извините — прекъсна го големът, наведе се и взе разтопената по краищата значка на стражник.

— Какво ти щукна? — учуди се Хюнон.

— В Този Миг Някъде Може Би Извършват Престъпление. Но Когато Не Съм На Работа, Ще Беседвам Охотно Със Свещенослужителя На Най-Достойния Бог.

Дорфл закрачи по моста покрай тълпата. Ваймс кимна небрежно на потресените жреци и го догони. „Взехме отломките му, изпекохме ги отново и той се оказа свободомислещо създание. Сега няма други думи в главата си освен онези, които си е избрал сам. И не е просто атеист, ами керамичен безбожник. Огнеупорен!“

Денят се очертаваше много приятен.

А зад тях на моста вече се биеха.

Ангуа си събираше багажа. По-точно нищо не успяваше да събере. Вързопчето трябваше да бъде достатъчно леко, за да го носи с уста. Малко пари (не би й се наложило често да си купува храната) и един кат дрехи (за редките случаи, когато ще бъде принудена да ги носи) не заемаха кой знае колко място.

— Проблемът е в обувките — промълви тя гласно.

— Ами ако снадиш връзките им и ги провесиш на врата си? — предложи Веселка, седнала на тясното легло.

— Умно го измисли. Искаш ли тези рокли? Тъй и не ги облякох. Можеш да си ги скъсиш.

Джуджето опипваше плата.

— Но това е коприна!

— Май една ще ти стигне, за да си ушиеш две.

— Имаш ли нещо против да ги поделя с още няколко момичета? И други дами — натърти с удоволствие Веселка — от Стражата започнаха да се замислят…

— Накрая да не дадете шлемовете си за претопяване? — подсмихна се Ангуа.

— Е, чак дотам няма да стигнем. Но защо да не им придадем по-интересна форма? Ъ-ъ…

— Да?

— Ами… — Джуджето неловко сгуши глава в раменете си. — Ти нали не си изяла никого досега? Сещаш се, де… С хрускане на кости и така нататък.

— Не съм.

— Аз… само съм чувала, че вторият ми братовчед е изяден от върколаци. Казваше се Сфен.

— Името ми е непознато — вдигна рамене Ангуа. Веселка се усмихна бледичко.

— Тогава всичко е наред…

— …и нямаш нужда от сребърната лъжица в джоба си — меко подсказа Ангуа.

Устата на джуджето сякаш се отвори по собствена воля и изхвърли думите.

— Изобщо нямам представа как е попаднала в джоба ми, когато миех чиниите, и не съм искала да…

— Честно ти казвам, това изобщо не ме притеснява. Свикнала съм. Виж какво, не се заблуждавай. Не че не ми се иска… Важното е да ти се иска, но да не го правиш.

— Не е толкова задължително да си тръгнеш, нали?

— Просто не мога да приема сериозно Стражата и… и понякога ми се струва, че Керът събира смелост да ми поиска ръката… Нищо добро няма да излезе от това. Дразни ме, че според него всичко се подразбира от само себе си. Затова предпочитам да си тръгна сега — нахално излъга Ангуа.

— Керът не би ли се опитал да те разубеди?

— Сигурно, но какво може да ми каже?

— Ще се натъжи.

— Предполагам — по-рязко изрече Ангуа и просна поредната рокля на леглото. — Ще му мине.

— Хролф Бедрогриз ме покани да излезем заедно някоя вечер — срамежливо сподели Веселка. — И аз съм почти сигурна, че е мъж!

— Радвам се да го чуя.

Веселка стана.

— Ще те изпратя до Участъка, после застъпвам на дежурство.

Преполовиха Брястова улица, преди да видят главата и раменете на Керът над тълпата.

— Май е искал да те навести — подхвърли джуджето. — Да си тръгна ли?

— Късничко е…

— Добро утро, ефрейтор госпожице Дребнодупе — весело поздрави Керът. — Здрасти, Ангуа. Тъкмо идвах при теб, но първо трябваше да си напиша писмото до вкъщи, разбира се. — Той свали шлема си, нервно си приглади косата и заекна: — Аз, ами…

— Знам какво се канеше да ме попиташ — сряза го Ангуа.

— Така ли?

— И знам, че отдавна мислиш за това.

— Било е очевидно, а?

— Отговорът е не. Съжалявам, много ми се искаше да кажа да, но не мога.

Керът я зяпна слисан.

— Никога не би ми хрумнало, че ще откажеш… Но защо?

— Ти си невероятен — поклати глава тя. — Наистина.

— Мислех си, че ще се зарадваш… — Керът въздъхна. — Добре де, не е толкова важно.

Сякаш изби опората изпод краката й.

— Не е ли? — промълви Ангуа.

— Ами щеше да ми е много приятно, но няма да роня сълзи.

— Няма ли?

— Разбира се. Ти си имаш свой живот. Чудесно. Надявах се да те зарадвам, но… мога и сам да разтребя там.

— Моля?!… — Ангуа помисли усилено. — Керът, всъщност за какво говориш?