Алистър Маклейн - Нощна стража

— Аз не съм женен, другарю Леонов — отвърна Драго и го поведе към едно по-усамотено място в градината, далеч от шума на шатрата.

— Не съм чувал по-уклончив отговор през живота си.

— Но пък съвсем искрен — възрази Драго. — Аз нито съм женен, нито се чувствам западняк.

— Но все пак живеете на Запад?

— Какво друго ми остава? Трябва или да опитам късмета си тук, или да се върна и да ме разстрелят.

Драго взе чашата си от келнера, огледа се наоколо и се обърна към Леонов:

— Значи носите стоката със себе си?

— Разбира се. Пликът във вас ли е?

Драго бръкна в джоба на ризата си, но той бе празен. Отчаяно прерови останалите си джобове и впи ужасен поглед в Леонов:

— Изчезнал е! Беше в… — той внезапно хвърли чашата си на земята. Беше побеснял. — Мръсна кучка!

Леонов се вкопчи в ръката му:

— Какво се е случило?

— Проклетата мръсница е взела плика, когато падна върху мен — каза Драго и като свали радиостанцията от колана си, я притисна към устните си. — Сен-Жак тръгна ли си вече?

— Да, господине, преди няколко минути.

— Веднага кажете на Лариуш да ме чака с колата пред рецепцията. Пратете ми и двама от охраната, нека си вземат оръжието.

— Слушам, господине…

Драго изключи радиостанцията и погледна Леонов:

— До един час ще се върна с плика.

— Нямам никакво намерение да ви чакам да се оправяте с проблемите си. Изобщо не трябваше да се съгласявам да дойда тук. Ще се срещнем утре вечер, както се бяхме разбрали първоначално — там, за където се бяхме уговорили. Ако ви няма, ще сметна, че сделката пропада, и ще взема първия самолет за Москва. Излишно е да ви напомням какво ще стане, ако се върна с празни ръце.

— Дайте ми само един час, другарю Леонов — примоли се Драго.

— Нито минута повече! Утре вечер е последният ви шанс да ми предадете плика — той махна на един келнер и поръча да извикат колата му пред рецепцията.

Драго бързо изкачи стълбите, мина през покритото с мозайка фоайе и влезе в асансьора. Черният мерцедес го чакаше отпред и веднага щом се качи в колата, Лариуш потегли, а гумите пронизително изсвистяха. И двете порти по пътя бяха вече отворени, за да не губят време. Драго отвори жабката, извади отвътре своя „ЧЗ“ 75, който винаги стоеше в колата, и му сложи заглушител. Едва тогава погледна към двамата мъже от охраната, които седяха на задната седалка. Единият, як и плещест, се казваше Сантен и беше бивш полицай — бяха го изхвърлили от полицията, защото бе взимал подкупи, и то най-вече от Драго. Вторият, Канете, бе уругваец, бивш член на лявата партизанска групировка „Революционна армия на Пуебло“, принуден да напусне родината си, след като го бяха изобличили, че доносничи в полицията. Те идеално му вършеха работа в случая.

След като им обясни накратко положението, Драго свали от таблото радиостанцията на колата и попита дежурния за номера на златистото порше „Кабрио“, което караше Шивон — както номерата на много други коли, и той се пазеше в паметта на компютъра в контролния център. Повтори номера на глас, за да го чуят и останалите, и като върна радиостанцията на мястото й, се облегна назад — на устните му играеше доволна усмивка. Тя имаше преднина и колата й бе по-бърза, но пък Лариуш познаваше пътя като никой друг. Беше сигурен, че на крайбрежната улица, която по това време беше задръстена от карнавални шествия и движението там на практика спираше, най-сетне щяха да я настигнат. И тогава щеше да я убие.

Шивон наближаваше крайбрежната улица и също си мислеше за шествията. Бе участвала в достатъчно много от тях, за да знае как могат да объркат плановете на човек, който е с кола и бърза. „Ухапалият ще бъде ухапан“, помисли ядосано тя, когато забеляза последните от процесията пред себе си. Спря колата и наведе глава през прозореца, за да огледа по-добре шествието, от което я деляха близо сто метра. Имаше най-малко двеста души, така че щеше доста да се забави. Драго вероятно бе разбрал какво се е случило само минути след като си бе тръгнала от приема, и сега сигурно бе по следите й — не само за да вземе плика обратно, но и за да й отмъсти, че го бе изложила пред Леонов. Погледна в огледалото, но зад нея имаше само един очукан фолксваген. На кормилото седеше стара кариока. Дали да рискува и да остане там, където си беше? Можеше ли Драго да я настигне, преди шествието да отмине? Бе се уговорила с Кейси Морган да се видят в една от пресечките на „Нимайер Авеню“ в десет и половина, за да му предаде плика. Погледна деветкаратовата си златна гривна с часовник, последен подарък от мъжа й — показваше десет и двадесет и четири. Ако шествието минеше до една-две минути, щеше да стигне навреме. В противен случай трябваше да изостави своето предано порше и да стигне пеша до мястото на срещата. „Хайде, хайде“, помисли тя и отново надникна през прозореца. Процесията сякаш изобщо не бе мръднала.