Алистър Маклейн - Нощна стража

Шрадер взе от нея диска, одобри с кимване избора й и го постави в плейъра. Протегна й слушалките, обясни й какво да направи и безшумно се дръпна в ъгъла. Завъртя ключа за осветлението и постепенно всичко наоколо потъна в мрак. Сабрина сложи слушалките на главата си и се помъчи да освободи напълно съзнанието си, но колкото и да се напрягаше, не можеше да се спаси от една неясна сянка, загнездила се някъде дълбоко в мислите й. В подсъзнанието й дебнеше тъмен силует, несигурно увиснал на огромна, мрачна и заплашителна скала. „Вярвай в него така, както той вярва в себе си“, помисли си тя и видението започна да избледнява като образ върху фотографска хартия. Тя продължи да си повтаря тези думи, докато призракът изчезна напълно. Внезапно се почувства отпусната и спокойна и протегна ръка да пусне музиката. Изчака първите акорди и после натисна копчето, вградено в страничната облегалка на фотьойла. От тавана се спуснаха десетина разноцветни лазерни лъча и едва тогава Сабрина отвори очи. Илюзорната светлина, която се процеждаше от стените и я обграждаше с тайнствени и безплътни отражения, я хипнотизира.

Припомни си думите на Шрадер: „Действа ми успокояващо. Сякаш най-сетне съм успял да открия мост между миналото и настоящето, да усетя присъствието на великите художници, от които толкова се възхищавам. Това място е нещо като светилище, където мога да се скрия за малко от горчивината и враждебността на външния свят. Всеки, който седне в този фотьойл, изживява нещо различно. Всичко зависи от подсъзнателната му нагласа.“

Беше впила очи във „Ванитас“. Черепът. Лъчите се пречупваха един в друг и в накъсаната светлина, която пронизваше тук-там картината, черепът се разпадаше на грозни петна и форми. Това бе само в подсъзнанието й! Усети как нервите й се изпъват от напрежение, но не можеше да откъсне поглед от „Ванитас“. Вече губеше контрол, когато изведнъж неясният силует отново завладя мислите й — само че този път падаше в бездънна пропаст. Падаше, падаше…

— Не! — изкрещя тя и дръпна слушалките от ушите си.

Шрадер бързо запали осветлението и изтича към нея:

— Сабрина, добре ли сте?

Тя избърса влажното си чело с опакото на ръката си.

— Съжалявам, не знам какво ми стана.

— Аз знам. „Ванитас“. Някои хора реагират така, но както ви казах, това зависи изцяло от подсъзнанието. Приемете моите извинения.

— Защо? Вие не сте виновен за мислите ми — тя вдигна слушалките и ги огледа. — Дано не съм ги повредила.

— Това няма никакво значение — отвърна той, взе ги от ръцете й и ги сложи върху шкафа. — Мисля, че едно бренди няма да ви се отрази зле.

Тя направи гримаса и поклати отрицателно глава:

— Благодаря, не пия. По-скоро бих предпочела глътка свеж въздух, тук изведнъж стана много горещо.

— Един момент, трябва само да изгася всичко тук. Тя се приближи до картината. На светло бе толкова различна. Толкова различна.

— Готова ли сте?

— Да.

— Майк сигурно вече се е върнал — каза Шрадер, когато влязоха в асансьора.

— Искрено се надявам да е така — отвърна тихо тя.

Греъм се прехвърли през прозореца на тоалетната, скочи леко на пода и затвори след себе си. Наплиска лицето и гърдите си със студена вода и седна на ръба на тоалетната да се изсуши с кърпата. Коляното му пулсираше, но го безпокоеше не толкова болката, колкото кръвта. Засега поне не се беше просмукала през бинта и той се надяваше, че кървенето вече е спряло. Обу джинсите си, навлече ризата и върза цветното шалче около врата си, после още веднъж взе кърпата, за да изтрие потното си лице.

Някой остро почука на вратата.

— Господин Греъм? — бе гласът на Драго.

— Момент — извика той, докато бършеше следите от перваза на прозореца.

— Добре ли сте?

— Да, имах проблем със стомаха — викна в отговор той, провери за последен път помещението и отвори вратата.

— Боже мой, изглеждате ужасно — възкликна Драго. — На приема има няколко лекари, ще кажа на някой да дойде да ви види.

— Няма нужда, вече всичко е наред. Просто се чувствам малко отслабнал — каза той и спря в началото на витата стълба. — Как разбрахте, че съм там?

— Всички части на имението, до които имат достъп и външни лица, се следят с камери — от съображения за сигурност, нали разбирате. Дежурният ви е видял да отивате към личния апартамент на господин Шрадер, който е точно до тоалетната — вратата вляво, така че, естествено, решил да ви държи под око. Тъй като ви нямало повече от десет минути, той се уплашил да не би нещо да не е наред и затова се свърза с мен. Както виждате, съвсем просто е.