Алистър Маклейн - Нощна стража

— Аз се запознах с жена си в университета.

— Не знаех, че сте женен.

— Официално да, но с Катерина не живеем заедно от десет години. Тя е заклета римокатоличка, така че за развод и дума не може да става. Не че съм искал някога да се оженя повторно. Обичам да се наслаждавам на свободата си.

— Обзалагам се, че, откакто живеете тук, сте затрупан от предложения за женитба — засмя се тя.

По челото му мина гневна сянка.

— Така е, но това лесно може да се отгатне. Златотърсачите в Рио могат да извадят душата на човек, но аз винаги съм отблъсквал амбициите им с презрението, което заслужават.

Асансьорът спря и двамата се озоваха в къс коридор, застлан с червен килим, който водеше към тапицирана в бяло врата. Шрадер отвори и нея с картата си и изчака Сабрина отстрани да влезе първа. В бялата стая имаше седем картини — три отляво, три отдясно и една точно срещу вратата. Именно тази картина привлече вниманието й. Беше натюрморт — стара маса, върху която имаше две лули с дълги дръжки, обърната настрани чаша, флейта, стопена свещ и купчина исторически книги с оръфани страници; над всичко това, върху книгите, лежеше един череп.

— Хипнотизира, нали? — промълви Шрадер зад нея. — „Ванитас“ 18 18 Суета (лат.) (бел. прев.) на Хармен Стийнуик. Оригиналът, който е бил нарисуван приблизително към 1640 година, сега виси в музея „Де Лакенхал“ в Лайден.

— Такава отдаденост на смъртта — каза Сабрина, без да откъсва очи от картината.

— Най-доброто описание, което съм чувал — той докосна леко ръката й и тя инстинктивно се дръпна. — Извинете, не исках да ви уплаша. Разгледайте всичките картини, има единен замисъл, макар и строго личен. Отляво са „Настоятелите на сукнарския еснаф“ от Рембранд, „Управителите на колонията на прокажените“ от Фердинанд Бол и „Срещата на дилетантите“ от Матю Льо Нен. И трите картини вдясно са от Констабъл — „Хемпстедската пустош“, „Полята край Уест Енд“ и „Пейзаж край Солзбъри“. И в центъра е „Ванитас“.

— И всичките са фалшификати?

— За съжаление, да. Под всяка има месингова плочка, на която е отбелязано къде се намира оригиналът.

Сабрина обгърна раменете си с ръце и започна внимателно да разглежда картините.

— И на трите картини вляво разговарят някакви мъже. Настоятелите, това е управителният съвет на „Хехт“. Колонията на прокажените — отхвърлените, — това е намек за работниците във вашите заводи, които са произвеждали оръжието. И накрая дилетантите — бюрократите на власт, които са ви принудили да подадете оставка и да продадете компанията. Отдясно пък има само пейзажи — природата; човекът и природата, двете най-могъщи сили на Земята. Но и те трябва да отстъпят пред най-великата сила от всички — смъртта — тя се обърна и погледна Шрадер. — Малко театрално беше, знам, но иначе как се справих?

Той бе направо смаян.

— Никой досега не е отгатвал всичко толкова точно. Сякаш прочетохте мислите ми. Откъде знаете, че съм бил замесен в скандала с „Хехт“?

— Майк ми каза. Надявам се, че не ви разстроих, като разрових всичко отново?

— За Бога, не, разбира се. Просто съм изненадан, че си спомня нещо, случило се толкова отдавна. Сигурно има вече десет години.

— Майк има точно този тип памет, заради която повечето хора биха се решили и на убийство. И за какво я използва? За спорт — факти и цифри. Такова пропиляване на дарба…

— Още не мога да се съвзема. Вече ви казах — никой досега не бе успял да отгатне.

— За всяко нещо има първи път — отвърна тя и скромно сви рамене. — Интересно, защо наричате това място „Светилището“?

— Ще мога да ви обясня по-добре, ако седнете в онзи фотьойл отзад.

— Фотьойл ли? — попита изумено тя и се обърна. Както коженият фотьойл, така и дървеният шкаф зад него бяха бели и се сливаха с обстановката толкова добре, че тя изобщо не ги бе забелязала, когато бе влязла в стаята.

Като прибра пелерината си, Сабрина се настани удобно във фотьойла. Сякаш бе седнала във въздуха. Шрадер клекна зад гърба й, за да отвори шкафа. Вътре имаше компакт-диск плейър, светлинен генератор SRM-71 и бели слушалки „Стакс-Гама“. Най-горната лавица бе заета от множество компакт-дискове с класическа музика и Шрадер я помоли да си избере нещо. Тя прокара пръст по редицата дискове — търсеше любимото си парче. Ето го, „Циганска сюита“ на Прокофиев. Измъкна кутийката и прегледа обложката — изпълнение на симфоничния оркестър на Сейнт Луис под диригентството на Ленърд Златкин. Бе виждала на концерт и оркестъра, и диригента, но поотделно. Родителите й обожаваха да ходят по концерти, така че всеки път когато й идвах на гости от Маями, тя намираше по три билета или за „Карнеги хол“, или за „Ейвъри Фишър хол“. Въпреки че й беше приятно, тя самата никога не ходеше на концерти дори ако я канеше някой ухажор — предпочиташе да прекарва времето си сред своите приятели в някой от любимите си джаз-клубове.