Алистър Маклейн - Нощна стража

— Стига толкова за Раул и Мария — каза Шрадер и погледна към Шивон. — Ще танцуваме ли?

— Разбира се — тя намигна на Сабрина. — Ще се видим по-късно.

Драго се извини и тръгна към бара.

— Наистина ли трябваше да го удряш? — попита Сабрина, когато останаха сами. — Не можа ли да се сдържиш поне един-единствен път?

— Имах си причини. Да не говорим повече за това. Смятам да измъкна онзи предавател от сейфа. Дръж Шрадер настрани.

— Още не си ми казал как смяташ да проникнеш в стаята му. Не можеш да минеш през вратата, отваря се с дистанционно управление.

— Така е според рисунката на Силва. Но не е само това — цялата къща се следи с камери. Така или иначе не бих могъл да вляза през вратата.

— Избягваш отговора.

— Ще ти кажа по-късно — отвърна той. Сабрина протегна напред ръце в умолителен жест.

— Майк, двамата работим заедно! Какво повече мога да направя, за да ми повярваш?

Той обмисли думите й, преди да й отговори.

— Добре. Мисля, че или в баните, или в апартамента на Шрадер няма камери. Все някъде веригата прекъсва. На плана на Силва има една баня точно до апартамента на Шрадер, така че на теория бих могъл да мина от банята в апартамента на Шрадер, без да ме видят.

— Зная, че въпросът ми може да прозвучи нелепо, но как? Доколкото мога да си представя, единственият път е през… — тя млъкна и невярващо поклати глава, когато осъзна какво се канеше да каже.

— Има само един път — през прозореца на банята по скалата до балкона на спалнята.

— Това е чиста лудост!

— Не викай! — ядосано изсъска той. — Точно затова мразя да обсъждам нещо с теб, преди да го направя. Винаги реагираш като любяща майка, изплашена, че малкото й момченце може да пострада.

— Реагирам така, защото държа на теб — тя въздъхна и после продължи с мек, спокоен тон. — Нямаш нищо, което да те пази. Една грешка само и си загубен.

— Целта на упражнението е да не се допускат грешки — каза той със зле прикрит сарказъм. — В Делта съм правил подобни неща хиляди пъти и нито веднъж не е трябвало да разчитам на въжетата.

— Но те все пак са били там за всеки случай.

— Не разбираш същността на нещата, Сабрина. Аз просто нямах нужда от тях, не разбираш ли? Всичко опира до психология. Ти сама каза „грешка“. Грешките се дължат на съмнение, нерешителност, дори глупост. С една дума, грешките се дължат на страх. А както ти казах и по-рано, аз не вярвам в страха. Той е химера, с която всеки може да се пребори, ако е напълно сигурен в себе си. Аз съм сигурен в себе си. Също така съм сигурен в това, че мога да мина по скалата, без да падна. Ако имах и най-малкото съмнение, дори нямаше да помисля да опитвам — той й се усмихна. — Всичко ще бъде наред, обещавам.

— Внимавай — каза тя и го целуна леко по бузата.

— Разбира се. Ти дръж под око Шрадер.

— А Драго?

— Той ще държи под око мен, можеш да бъдеш сигурна.

Двамата се разделиха. Драго, който внимателно ги бе наблюдавал от бара, свали радиостанцията от колана си и нареди на дежурния от контролния пункт лично да следи на мониторите всяко движение на Греъм, щом той влезе в къщата.

Греъм мина през един вътрешен двор, покрит с червени и бели плочки, който според плановете на Силва водеше към игралната зала. И двете маси бяха заети, но никой от играчите не му обърна внимание, докато минаваше покрай тях. Плъзна вратата в дъното настрани и се озова в един коридор с цвят на бита сметана. По стените висяха оригинални на пръв поглед платна от Рембранд и Вермеер, но всъщност всичките бяха великолепни копия, нарисувани от най-добрите фалшификатори в света. Още веднъж си припомни рисунките на Силва — спираловидната стълба водеше надолу към друг, по-голям коридор, в дъното на който беше апартаментът на Шрадер. На средата на стълбите седяха мъж и жена, хванати за ръце, и той се промъкна покрай тях — ако се съдеше по заговорническите им усмивки, се бяха срещнали тайно, далеч от очите на съпруга и съпругата. Подозренията му се потвърдиха, когато мъжът, леко пийнал, сложи пръст на устните си и каза „ш-ш-ш“. Греъм се включи в играта — огледа се крадешком наоколо, също сложи пръст на устните си и продължи на пръсти надолу по стълбите. Двамата зад него се разкикотиха. Като стигна долу, той мушна ръце в джобовете си и се престори, че разглежда картините по стените на коридора. Стараеше се да се държи колкото е възможно по-естествено, тъй като знаеше, че скритите камери следят всяка негова стъпка. Напредваше бавно в празната и безмълвна галерия и често спираше пред някоя картина, за да я види по-отблизо, като напразно се опитваше да си придаде заинтригуван вид. Това го накара да си спомни първите няколко седмици, след като бяха започнали да излизат с Кари. Тя обожаваше опера и балет, а той изобщо не се интересуваше от такива неща, но твърдо бе решил да й направи впечатление и прекара няколко кошмарно скучни вечери в „Ню Йорк Стейт Тиътър“ и „Метрополитън Опера“, преди накрая да се признае за победен и да заяви, че не може повече. Тогава се оказа, че Кари през цялото време е знаела, че той само си придава важност, но била решила да не казва нищо — твърдеше, че сам си е виновен, щом не е посмял да бъде искрен с нея от самото начало. После са разбраха така — той да ходи на бейзболни мачове с приятелите си запалянковци, а тя да ходи на балет и опера с приятелите си естети. Това се бе оказало идеалното решение.