Алистър Маклейн - Нощна стража

— Двама от тях са президентът и директорът на ЦРУ.

— Искаш да кажеш, че… — тя се дръпна назад и от изумление очите й широко се отвориха.

— Казаха ми само, че съдържанието на плика е извлечено от програмата „Алфа“.

— Но как е могъл човек като Драго да се сдобие с такава информация?

— Не знам нищо повече — каза Морган. Изправи се и погледна надолу към нея. — А и това идва от най-високо място.

— Колко високо?

— Нека кажем така — никога не съм говорил с президента — отвърна той и се отдалечи по ливадата към шосето.

Шивон се усмихна, изпразни кесията и хвърли останките от хляба към струпалите се накуп патици.

Таксито спря пред „Ривиера Клъб“ на „Авенида Виейра Соту“, откъдето се виждаха спокойните води на залива Ипанема, и Греъм погледна часовника си — девет без двадесет. Бе целият плувнал в пот. Шивон им бе казала да са там в осем и половина, но така поне спазваха местните обичаи — кариоките винаги закъсняваха. Бе облечен в черен официален костюм и бяла риза „Карден“, за която бе загубил по магазините цял следобед, и си бе сложил черна папионка. Сабрина, напротив, бе намерила веднага това, което търсеше — свободна черна рокля и черно болеро. Носеше съвсем малко бижута — само диамантени обици с подходящо колие, и бе вдигнала косата си. Бе изискана, елегантна и красива.

— Добре изглеждаш — каза почти неохотно Греъм, докато й помагаше да слезе от колата.

— Благодаря — усмихна се тя. Знаеше, че това е единственият комплимент, който можеше да очаква от него тази вечер.

— Дай си ръката.

— Какво? — не разбра веднага тя.

— Младоженци сме, забрави ли? — отвърна Греъм и й протегна ръка.

Униформеният портиер с лице и стойка на боксьор отвори една стъклена врата и учтиво докосна шапката си, когато влязоха във фоайето, потънало в плюш. Греъм отиде на рецепцията и жената зад мраморния плот любезно го поздрави, преди да го попита за името му и да го въведе в компютъра, скрит от погледа някъде под тезгяха.

— Можете да седнете, докато повикам госпожица Сен-Жак и й съобщя, че сте пристигнали.

— Благодаря — отвърна той.

Върна се при Сабрина и тъкмо се канеха да седнат, когато от ресторанта в края на коридора излезе Андре Драго. Когато се приближи, и двамата си помислиха, че описанието на ван Ден е било съвсем точно — тясно слабо лице, очила с телени рамки и светлоруса коса, подстригана много ниско. Както и явното предпочитание към бяло. Бяло официално сако, бяла копринена папионка — само панталонът му бе черен.

Той се представи и усмивката остана само на устните му, далеч от очите.

— Последвайте ме, ако обичате. Госпожица Сен-Жак ви очаква в казиното.

Поведе ги нагоре по едни стълби, застлани с червен килим.

— Запознати ли сте с бразилското изкуство? Двамата поклатиха отрицателно глава. Драго спря на средата на стълбището и посочи редицата картини на стената отляво.

— Наред с останалите имаме и платна на Панцети, Джанира и Ди Кавалканти — той леко се усмихна. — Всичките са оригинали, разбира се.

— Не мислите ли, че изкушавате дявола, като държите оригиналите така открито? — попита го Сабрина.

— Имаше един опит за обир преди около година и половина — каза Драго и посочи книгата за посетители, оставена на една маса пред тапицираната с червена кожа двойна врата. — Бихте ли се подписали, господин Греъм?

— Разбира се.

— И заловиха ли крадците? — попита Сабрина. Той извади от джоба си златна писалка, отвинти капачката и я подаде на Греъм. После се обърна да отговори на Сабрина:

— Един от охраната се престара и ги застреля и двамата. Такава трагична и нелепа смърт.

Греъм се подписа в книгата и върна писалката на Драго, който отвори вратата и застана отстрани, за да ги изчака да минат. Това, което най-много се набиваше на очи в тази стая, бе дървото — стените бяха с ламперия от норвежки бор, а таванът бе от хондураски махагон. Именно таванът привлече погледите им — сложна плетеница от геометрични фигури и форми, окъпана в светлината на великолепен триетажен полилей от чешки кристал.

— Слуховете гласят, че едно време този таван е украсявал една от балните зали в летния дворец на крал Педро II в Петрополис. Съмнявам се, че някога ще узнаем истината, но най-малкото звучи добре — каза Драго, който бе проследил погледа им.

Слязоха по стъпалата в централната част на казиното. От лявата страна бяха масите за зарове и рулетките, а от дясната — масите за карти. Барът бе на подиума от другата страна на залата. Шивон ги целуна по двете бузи — традиционен поздрав в Бразилия, и се обърна към Драго: