Алистър Маклейн - Нощна стража

Шивон ги изпрати до хотела и отиде до най-близкия орильое — обществен телефон, покрит с голям жълт купол. Прерови чантата си за някой жетон, наречен фиша, пусна го в отвора и набра частния номер на първия секретар на американското консулство.

Той бе връзката й с ЦРУ, откакто работеше за тях. След малко чу гласа му:

— Добър ден, Кейси Морган е на телефона.

— Здравей, Кейси, обажда се Шивон.

— Как мина?

— Както и очаквахме. Ще ти кажа повече, когато се видим. Къде ще се срещнем?

— На старото място след един час.

Обикновено уреждаха срещите си на една дървена пейка край спокойните води на реката в „Парк да Сидади“ — тих парк, сгушен между покрайнините на Сан Конраду и Леблон.

Шивон пристигна първа, отиде на самия бряг и се наведе, за да нахрани мускусните патици, които шляпаха във водата, с натрошения хляб от една кесия, която носеше със себе си.

— Сигурно вече са придобили условен рефлекс като кучетата на Павлов — долетя глас зад гърба й. — Не искам и да помисля какво ще се случи, ако някой път дойдеш без хляб.

— Убедена съм, че ще преживеят шока, Кейси — отвърна усмихнато тя и отиде при него на пейката.

Кейси Морган бе висок ъгловат мъж, минал петдесетте. Работеше в дипломатическия корпус от тридесет години, двадесет и шест от които като сътрудник на ЦРУ. Запали цигара и върна пакета в джоба на сакото си.

— Е, какво направи с братовчедите от ЮНАКО?

— Изиграх всичко така, както се разбрахме снощи — отвърна тя и му разказа какво бяха нравили сутринта.

— Значи не споменаха нищо за плика, така ли?

Тя хвърли няколко парчета хляб на четирите патици, които се бяха осмелили да излязат на брега, и каза:

— Не споменаха нито дума, но това изобщо не означава, че не знаят за него. Имаме работа с професионалисти, Кейси.

— Не се и съмнявам — промърмори той и дръпна от цигарата. — Говорих с Лангли тази сутрин.

— Какво ти казаха? — попита рязко тя и го погледна.

— Вече са напълно сигурни, че пликът е бил прехвърлен заедно с картината. Нещо повече, утре вечер на приема, който Шрадер дава по случай карнавала, Драго ще се срещне с човек от КГБ, за да му го предаде. Тогава трябва да го измъкнеш, това е единственият ти шанс.

— Кой е човекът от КГБ?

— Не ми казаха.

— Не са искали да ти кажат! — избухна тя. — Стига, Кейси, щом в Лангли са научили, че ще идва някой от КГБ, също така са разбрали и кой точно ще бъде. Защо се впускат в толкова опасна игра с него?

— Не е наша работа — въздъхна той.

— Да, ние сме длъжни само да се подчиняваме, и то със сляпа преданост — гневно продължи тя. — Аз съм тази, която утре вечер ще си рискува живота, за да вземе плика, нали? Щом не могат да ми се доверят, защо изобщо са ме наели, по дяволите!

— Разбирам твоето недоволство…

— Така ли? Ти никога не си бил на мушката… — тя веднага съжали за думите си и стисна ръката му. — Извинявай, Кейси, не исках да си го изкарвам на теб. Просто тези от Лангли понякога направо ме вбесяват.

— Само понякога ли? Знай тогава, че си сред малкото късметлии…

Тя се усмихна леко и хвърли цяла шепа трохи в реката.

— Мога да разбера това, че не искат да разкрият съдържанието на плика, но да не ми кажат дори кого изпраща тук КГБ, е вече прекалено. Точно те ще ми прережат после гърлото, ако Драго предаде плика, преди да успея да се добера до него. А за да успея, трябва поне да знам как изглежда човекът, с когото ще се срещне. Нима не разбираш?

Морган кимна с глава:

— Разбирам, Шивон, но нищо не мога да направя.

— Свържи се пак с Лангли и ги накарай и те да разберат.

— Това няма да помогне, и в департамента никой не знае.

Тя го погледна объркано и смръщи чело.

— Нищо не разбирам.

— Било е взето решение на най-високо равнище името на човека да остане в тайна.

— Колко високо? — попита тя.

— Президентът и директорът на ЦРУ.

— Но това няма никакъв смисъл — каза смутено тя. — Хората ни в КГБ сигурно знаят кой е?

Морган поклати глава.

— Там също са затегнали редиците по върха.

— По дяволите, Кейси, какво има в този проклет плик?

— Вчера ми казаха нещо, строго поверително — отвърна той, като хвърли цигарата си и я стъпка с крак. — Свършено е, ако се разчуе нещо, но никога преди не сме имали тайни един от друг, пък и си права, че утре ти ще си рискуваш живота, за да вземеш плика.

Той се загледа в краката си и после бавно извърна поглед към нея.

— Чувала ли си някога за програмата „Алфа“?

— Разбира се, че съм чувала. Хората, които я познават, се броят на пръсти.