Алистър Маклейн - Нощна стража

— Как така те вербуваха за ЦРУ? — понита Греъм.

— За пръв път ме потърсиха след успеха на рекламата, когато ме канеха по всички големи приеми — сигурно знаете, че на тях се срещат висши служители на КГБ от цял свят. А след като от ЦРУ ми представиха доказателства, че смъртта на баща ми е дело на КГБ, за мен бе вече личен въпрос да си отварям очите на четири и за най-нищожната информация, която руснаците можеха да изтърват след няколко чашки. Все пак поставих едно условие — че няма да спя с тези мръсници, за да получа някакви сведения, и то бе прието. Това се случи преди пет години. Сега на мен гледат като на човек, който е свято предан на великата кауза на социализма, и с това съм си спечелила всеобщо уважение.

Шивон стана и натисна звънеца.

— Тук слизаме.

Измъкнаха се от предната врата на автобуса и Шивон спря пред един антикварен магазин, за да си купи сламена шапка и чифт евтини слънчеви очила. Искаше да им спести излишно любопитство, когато стигнат до влаковата станция на „Естракан ду Телеферику“ на „Пастьор Авеню“. Макар че повечето бяха туристи, които никога не бяха виждали рекламата, няколко души така или иначе щяха да я познаят.

Обикновено имаше вагон на всеки двадесет минути, но сега бяха през десет, за да смогнат на наплива. Застанаха на опашката и след двадесет и пет минути най-сетне се добраха до преградата. Уитлок вече бе извадил портфейла си, за да плати, но чуждестранните валути открай време му създаваха главоболия, така че накрая Шивон с усмивка му се притече на помощ и като извади точно пари от портфейла му, ги пъхна през отвора на гишето. Жената зад стъклото хвърли отегчен поглед на Уитлок — беше ги виждала такива. Преброи парите и им подаде четири билета.

— Планините са две — започна да обяснява Шивон, докато пътуваха. — Първата е Моро да Урка и е едва наполовина колкото Захарната планина, или Пан д’Асукар, ако я наречем с истинското й име. На Моро да Урка има ресторант, където можем да поговорим, след като видите имението на Шрадер.

Първата мисъл на Сабрина, когато слезе от влакчето и видя Рио де Жанейро в краката си, бе, че си е струвало да дойде дотук дори само заради тази гледка. От дясната й страна се простираше градът, като заплетен макет от папие-маше, измайсторен специално за някое разглезено дете по каприз на разточително богатия му баща. Спокойните води на залива Ботафого бяха осеяни с яхти — тези красиви дрехи на парите, — като че ли някой бе подредил миниатюрни пластмасови играчки върху гладко морскосиньо стъкло. Отляво бяха зъберите на планините, покрити със зелено кадифе, което някъде отвъд незабележимо се променяше в синевата на Атлантическия океан и се губеше в безкрая. Струваше й се, че всичко ще стане на парчета, ако отнякъде паднеше и най-малкото камъче. Далеч на хоризонта, нежно докосвайки върховете на планините, се виеха перести облаци, сякаш нарисувани с тънка четка, за да разнообразят вечно лазурното небе. Усети някой зад себе си и се обърна — бе Греъм, който бе мушнал ръце в джобовете на широкия си бял панталон и я чакаше.

— Великолепно е, нали? — каза тя и посочи наоколо.

— Да — промърмори равнодушно той. — Хайде идвай, Си. У. най-сетне успя да изкопчи далекогледа от оная тайфа германци. Казва, че не може да ги удържи задълго, без да упражни насилие.

Тя се засмя и тръгна с него, като го хвана под ръка. Той погледна надолу към пръстите й, но не се отдръпна.

Уитлок отлепи око от телескопа и й махна с ръка да побърза.

— Хайде, чакаме те.

Сабрина се усмихна любезно на четирите възрастни семейства, които търпеливо чакаха реда си зад Шивон, извини им се на немски, че се е забавила толкова, и обеща да свърши бързо, за да не ги притеснява повече. Лицата им светнаха, когато чуха родния си език, и единият от мъжете й каза да не бърза и да гледа, колкото пожелае. След като му благодари, Сабрина се наведе над телескопа, нагласи го на фокус и се загледа в увеличеното изображение. Първо видя само част от планината, обърната към Атлантическия океан. После забеляза нещо, което отразяваше слънчевите лъчи, и като увеличи още образа, разбра, че това всъщност е прозорец — огромен прозорец, широк най-малко сто фута. Или не, бяха два прозореца, между които имаше процеп, дълъг двадесет фута. Изведнъж окото й долови някакво движение — сякаш направо от планината бе излязла моторница! Тя примигна и отново погледна през окуляра. Този път я видя ясно — под земята имаше пещера. Не можа да види нищо друго, затова въртя обектива, докато образът се размаза напълно, и дори се престори, че случайно бутва телескопа с ръка, за да не могат германците да разберат какво е гледала.