Алистър Маклейн - Нощна стража

— Господин Шрадер помоли да му съобщите, когато дойдат господин и госпожа Греъм.

Драго я изгледа студено, приближи се до една маса близо до стената и прошепна на ухото на някакъв мъж, седнал с гръб към стаята. Изчака да му отговорят и се върна на бара.

— Господин Шрадер ви поднася своите извинения. Ще дойде веднага щом играта свърши. Ще пиете ли нещо междувременно?

— Чаша сухо бяло вино — поръча Сабрина на бармана, който се бе навел към тях.

— И най-студената бутилка „Перие“ 10 10 Френска минерална вода (бел. прев.). в хладилника ви — добави Греъм.

Шрадер високо се изсмя, потупа противника си по ръката, изправи се и се запъти към бара. Бе добре сложен петдесет и тригодишен мъж с красив слънчев загар и хубава кестенява коса, която бе започнала да посивява на слепоочията. Вместо да го загрозява, орловият нос по-скоро придаваше сила и властност на иначе грубите му черти и Сабрина добре разбираше защо е толкова популярен сред жените от богаташките кръгове, в които се движеше.

Шивон го изчака да се качи по стъпалата и ги представи.

— Надявам се, че Андре добре се е погрижил за вас, докато ме нямаше — каза Шрадер и стисна ръка на Греъм. Гласът му бе плътен и дълбок.

— Той е наистина великолепен домакин — отвърна Греъм и погледна към Драго, който деликатно се бе оттеглил към парапета и се бе опрял на него с ръце зад гърба.

— Чудесно. А, ето и питиетата ви — каза Шрадер и подписа сметката, която барманът му представи. — Кога се оженихте?

— Вчера — отговори Греъм.

— Вчера ли? — плесна с ръце Шрадер. — Това трябва да се отпразнува. Шампанско!

Драго щракна с пръсти към най-близкия барман и каза:

— Бутилка „Рьодерер Кристал“ за господин Шрадер и четири чаши.

— Разбрах, че с Шивон сте стари приятелки, така ли? — обърна се Шрадер към Сабрина.

Тя улови погледа на Шивон и й се усмихна. Не бяха пропуснали нищо, когато създаваха дългогодишното си приятелство днес следобед. След като бяха уточнили всички подробности, започнаха да си задават неочаквани въпроси, за да са сигурни, че добре са научили ролите си. Всичко трябваше да изглежда достоверно, така че се бяха постарали историята да бъде възможно най-близка до действителността.

— Запознахме се в Париж, където и двете работехме като манекенки. Сякаш е било в друг живот, нали, Шивон? Преди колко време беше? Пред десет години?

Шивон замислено си играеше с едно от мънистата в косата си.

— Бях в Париж преди… девет години. Било е преди девет години.

— Живяхме цяла година заедно в един апартамент на Левия бряг, но носле аз заминах за Лондон, Шивон отиде в Милано и се изгубихме, въпреки че си бяхме обещали да поддържаме връзка…

— И изведнъж след девет години буквално се блъскаме една в друга пред хотел „Меридиан“ — продължи Шивон и хвана Сабрина за ръка, сякаш си имаха някаква стара шега, — за да открия, че се е омъжила и съм я изгубила завинаги.

Барманът отвори шампанското и Греъм закри с ръка гърлото на най-близката чаша:

— За мен не, ще остана на „Перие“.

Шрадер подаде но една чаша на Шивон и Сабрина и вдигна тост:

— За младоженците! Имате голям късмет, господин Греъм.

— Госпожа Греъм е много особена жена — усмихна се той.

Двусмислието в думите му не убягна на Сабрина. От друга страна, за нейна най-голяма изненада той изпълняваше ролята си великолепно — скришни погледи, мимолетни усмивки, случайно докосване… Всичко бе толкова реално… сякаш наистина току-що се бяха оженили.

— Шивон ми каза, че се занимавате с превози.

— Точно така, имам фирма в Ню Йорк — потвърди Греъм и му подаде визитната картичка, която извади от портфейла си.

— Майк Греъм, управителен директор, фирма за превози „Уитъкър“ — прочете на глас Шрадер.

— Купих фирмата от Джо Уитъкър преди три години, но с репутацията, която си беше спечелила, щеше да бъде лудост да сменям името.

— Мъдър ход — каза Шрадер и даде картичката на Драго.

Точно това искаше и Греъм. Драго щеше да провери нещата и когато откриеше, че всички факти съвпадат, доверието към него щеше да нарасне. Фирмата „Уитъкър“ бе всъщност прикритие на ЮНАКО и се занимаваше с разузнавателна дейност. Оперативните работници имаха визитни картички за всички подобни фирми, повечето от които бяха в Ню Йорк и околностите му, и когато задачата го изискваше, наред с другите документи получаваха от картотеката и шест визитни картички. Само няколко души от персонала на всяка фирма работеха пряко за ЮНАКО — задачата им бе в случай на нужда да подсигуряват легендата на някой оперативен работник. По принцип колегите им не се интересуваха от това, нито от факта, че всички приходи от тези фирми тайно се превеждала на банковата сметка на ЮНАКО и се използваха единствено от организацията.