Алистър Маклейн - Нощна стража

Греъм се взираше в брояча през прозрачната преграда, замислен над думите й.

— Но аз ти вярвам, Сабрина, наистина. Ако не беше така, отдавна щях да съм подал молба да ме преместят.

Спокойствието в гласа му я изненада и притъпи малко яда й.

— Щом е така, защо непрекъснато ме заблуждаваш?

— Не разбираш, така ли?

За по-малко от минута гневът й се превърна в чувство за вина.

— Не — отвърна колебливо тя.

— Сигурно знаеш, че след отвличането на Кари и Майки се подложих на психотерапия?

Тя кимна. Бе приковала очи към лицето му — предоставяше й се рядката възможност да погледне отвътре, макар и може би съвсем бегло, неговия сложен и ожесточен към външния свят характер.

— Може би знаеш също, че отказвах каквото и да било съдействие на хората от групата. Посрещах на нож всеки опит за сближаване — той се усмихна на себе си. — Нищо чудно моят случай да се разглежда и от студентите по психиатрия в Принстън.

— Имал си причини да бъдеш такъв — каза меко тя.

— Да, и една от тях е свързана с доверието. Бях служил в Делта единадесет години и за това време си спечелих много приятели, особено през последните години, след като се ожених за Кари. Коледа прекарвахме със семействата си, но Нова година си бе празник на Делта. Всяка година се събирахме в една и съща ферма в Канзас, където можехме да вдигаме шум колкото си искаме чак до сутринта. Опитвам се да кажа, че Делта бе едно голямо семейство. После дойде отвличането. Някой, а може и да не е бил само един, се бе изпуснал за мисията ни в Либия. Няма никакво значение, дали е било нарочно, или случайно. Важното е, че дълбоката вяра, която си бях изградил за тези единадесет години, се стопи за един-единствен миг. Така че когато постъпих на работа в ЮНАКО, трябваше да започна всичко отначало. Вече ти казах — наистина имам доверие в теб. Но до една определена точка. Така е и със Си. У. Още много вода трябва да изтече, за да бъде отново както в Делта.

— Никога няма да бъде същото, Майк, не разбираш ли?

— Да, знам, но имам нужда от критерий, а Делта е единственият, с който разполагам — той се загледа в колите навън, после отново се обърна към нея. — Какво щеше да направиш, ако на лодката ти бях казал, че в спринцовката има киселина, а не талк?

— Нямаше да ти позволя да отидеш толкова далеч. Толкова си непредсказуем… нямаше да бъда сигурна нито за миг, че няма да изпразниш спринцовката в Лемер, ако откаже да ни даде сведенията.

— Щях да го направя, без да ми мигне окото.

— И щеше най-хладнокръвно да го убиеш? Той печално поклати глава:

— Толкова сме различни. Аз не изпитвам никакви скрупули, ако се налага да сляза до нивото на Лемер, за да получа информацията, която ми трябва. Ти, от друга страна, би го пипала с кадифени ръкавици.

— Не е вярно — избухна ядосано тя. — Мразя Лемер и хората като него не по-малко от теб, но да бъдеш едновременно съдия, съдебен заседател и палач не е никакъв изход. Такива хора трябва да бъдат предавани на правосъдието.

— Правосъдие? Така ли наричаш системата, която осъжда пласьорите на наркотици като Лемер на десет години затвор, защото са погубили с мръсната си търговия живота на безброй невинни създания, а след пет години ги пуска отново да излязат на улицата и да продължат оттам, откъдето са спрели? Правосъдието, което осъжда на доживотен затвор някой терорист, избил невинни хора в името на някаква си кауза, която проклетият мръсник и анархист дори не разбира, а после го пуска на свобода, щом други, още по-големи мръсници и анархисти хванат други невинни хора за заложници? Защо не попиташ семействата на жертвите какво мислят за това твое правосъдие?

— Разбирам за какво говориш, Майк, но щом си готов да убиеш Лемер и подобните нему съвсем хладнокръвно, ти самият също си се превърнал в анархист.

— Не съм съгласен. Те нарушават закона, а аз го защитавам. Има разлика.

— Но е съвсем тънка. Не ми харесва пътя, който си си избрал.

— И все пак ще продължавам да вървя по него, докато правосъдието в цял свят не започне да проявява повече състрадание към жертвите, вместо да се опитва да оправдае виновните с разни абсурдни и нелепи съображения.

Таксито спря и шофьорът отмести преградата, за да им покаже с ръка галерията. Някога това е бил домът на заможен холандски благородник и върху изящно издялания каменен фронтон на един от прозорците на втория етаж можеше да се види годината, когато е била построена сградата — 1673. На архитрава с черни ръкописни букви бе изписано ГАЛЕРИЯ ТЕРЪНС ХАМИЛТЪН с телефонния номер отдолу.