Алистър Маклейн - Нощна стража

— Смятате, че имам нещо общо с това? — попита Лемер. Тонът му изразяваше учудване.

Греъм, който се разхождаше напред-назад, спря пред него.

— Разполагаме със свидетел, който би се заклел в това пред съда. Както и малолетно момиче, избягало от къщи, което живее на твоята лодка, и пакетче хероин под възглавницата до теб. Ще бъдеш голям късметлия, ако се отървеш само с десет години.

Лемер се хвърли към Греъм и в ръката му блесна автоматичен нож, който бе измъкнал от задния си джоб миг преди това. Острието, дълго петнадесет сантиметра, разпра отпред якето на Греъм и двамата мъже паднаха на пода. Сабрина здраво стисна в ръка цевта на пистолета си и насочи дръжката надолу към главата на Лемер, малко зад лявото му ухо. Той я усети, обърна се и дръжката го удари право в лицето на милиметри от окото. Лемер изви като ранено животно и от цепнатината бликна кръв, но преди да успее да реагира, Сабрина го удари отново, този път зад ухото. Ножът падна от омекналата му ръка и той се строполи в безсъзнание върху Греъм.

Отвори очи от леденостудената вода, която плиснаха в лицето му. Разтърси замаяно глава, но когато се опита да помръдне ръцете си, видя, че са вързани с въже за облегалките на дървения стол, който Греъм бе открил в спалнята под палубата. Задърпа се бясно, за да се освободи, после изведнъж се отпусна на стола, главата му натежа. Бързо се окопити обаче, когато забеляза пурпурното петно на якето на Греъм. Ножът все пак го бе докоснал.

Греъм прочете мислите му и приклекна отпред до него.

— Кръвта е твоя. Виж си дрехите.

— Копеле мръсно! — процеди Лемер, като погледна надолу. Бе целият в кръв.

— Кой ти поръча да откраднеш картината? — попита Сабрина.

— Върви по дяволите, кучко такава!

— Е, най-малкото опитах — сви рамене тя.

— Няма следи от игла — каза Греъм и посочи ръцете му.

— Не се боцкам.

— Пласьорите рядко го правят — съгласи се Греъм и вдигна спринцовката. — Знаеш на какво му викат „яко друсане“, нали?

Кръвта се дръпна от лицето на Лемер.

— Сигурен бях. Вероятно дори сам си го използвал по-рано, за да се отървеш от клиенти, които почват да създават неприятности. Какво им слагаше вместо хероин? Стрихнин? Киселина? — Греъм кимна, като видя ужасеното изражение на Лемер. — Намерих малко киселина на прах в машинното отделение. Ще стигне за една спринцовка. Чувал съм, че, преди да настъпи смъртта, агонията е непоносима. Въпросът е само да открие човек вената.

Лемер примигна, когато потта, обливаща челото му, му влезе в очите.

— Няма да го направиш.

— Един от първите ми уроци като войник бе никога да не подценявам врага си — каза Греъм и прокара иглата по кожата на Лемер, около свивката на десния му лакът. — Още една-две секунди и ще намеря вената.

— Кой ти поръча да откраднеш картината? — повтори Сабрина.

— Открих я — обяви Греъм и притисна върха на иглата към ръката на Лемер.

— Добре, добре, ще ви кажа — изкрещя пресипнало той, без да откъсва очи от иглата. — Човекът се казва Хамилтън. Терънс Хамилтън.

— Къде можем да го намерим? — попита Сабрина.

— На „Калверстрат“. Близо до музея на мадам Тюсо. Има галерия там.

— Защо му трябваше картината? — продължи да настъпва Сабрина.

— Не ми е казвал — отвърна Лемер. Говореше с мъка, от устните му се стичаше слюнка.

Греъм мушна иглата в ръката му.

— Не знам, кълна се, не знам — закрещя Лемер, лицето му се бе изкривило от ужас. — Каза ми само, че ще получа хиляда гулдена за това. И петстотин за двамата, които работеха с мен. Задигнахме картината и я занесохме в галерията му, той ни плати и си тръгнахме. Изобщо не знам какво е станало с нея след това. Трябва да ми повярвате, но дяволите…

Греъм извади иглата, запуши устата му с една носна кърпа и отиде при Сабрина, която го чакаше до вратата. Хвърли прощален поглед назад и каза:

— Не се бой, дъщеря ти сигурно скоро ще си дойде.

Очите на Лемер изгаряха от омраза.

— Наистина хитър номер — каза Сабрина, щом напуснаха лодката. — Да му кажеш, че талкът, който откри в спалнята, е остатък от киселина. Слава Богу, че се хвана.

— Иначе щеше да е мъртъв — рече Греъм и сви рамене.

— Но талкът е безвреден — възпротиви се Сабрина и объркано сви вежди.

— Да, талкът — отвърна Греъм и се огледа за такси.

Сабрина каза на шофьора къде да ги закара, после шумно затвори прозорчето от плексиглас и гневно се обърна към Греъм:

— Ти ме излъга, Майк. Пак старата история, за кой ли път. Кога най-сетне ще започнеш да ми се доверяваш? Или искам твърде много?