Алистър Маклейн - Нощна стража

— Май само си губим времето тук. Полицията обаче ще се заинтересува от този списък.

— Моля почакайте — повика ги Мартенс, когато тръгнаха да излизат. — Мога да разбера.

— Имаш пет минути. После отиваме в полицията.

Мартенс кимна в знак на съгласие и отиде до телефона. Докато набираше, пръстът му трепереше. След като приключи и втория разговор, на лицето му се изписа явно облекчение.

— Човекът, който търсите, е Ян Лемер.

— Какво знаете за него? — попита Сабрина, намесвайки се за пръв път в разговора.

— Бил е боксьор. Сега му възлагат предимно… — Мартенс разроши мазната си коса, докато търсеше думата, която му трябваше — наказателна работа. Разбирате ли ме?

— Напълно — каза Греъм. — Къде можем да го намерим?

— Живее в лодка близо до „Вестермаркт“, в Йордан.

— На кой канал? — притисна го Греъм.

— „Принсенрахт“. Не знам къде точно, но в района добре го познават.

— Сигурен ли сте, че е участвал в кражбата? — попита Сабрина.

— Ja, разполагам с добри източници. Сега ще скъсате ли онзи лист?

— След като видим Лемер — каза Греъм.

— Но аз ви съобщих всичко, каквото искахте.

— Ще го запазим като гаранция — отвърна му Сабрина.

Как така като „гаранция“? Какво имате предвид? — поанта притеснено Мартенс.

— Просто ако кажеш на Лемер, че отиваме да се видим с него, списъкът ще отиде в полицията — каза Греъм.

— Аз да кажа на Лемер! — избухна Мартенс, а лицето му почервеня от гняв. — Аз не говоря с него. Никога. Той е отрепка, боклук!

— Все пак ще задържим списъка — каза Сабрина.

— Но откъде да знам, че ще го скъсате, след като видите Лемер?

Греъм отвори вратата на Сабрина и погледна към Мартенс.

— Няма да знаеш.

На „Валкенбургерстрат“ махнаха на едно такси и Греъм нареди на шофьора да кара към Западния пазар, като му обеща да плати десет гулдена повече, ако пристигнат за по-малко от петнадесет минути. Шофьорът с готовност прие предизвикателството.

Лентата свърши и Уитлок отново я превъртя с дистанционното управление. Колко пъти я беше гледал? Осем? Десет? Вече не помнеше. Но всеки път стигаше до едно и също заключение. Невъзможно бе картините да са сменени в „Райксмузеум“. Видеокамерата бе запечатала и най-малките подробности — как внимателно свалят картината от стената в зала 224, свиват я и я поставят в сандъка, как я изнасят надолу по стълбите и през фоайето на „Музеумстрат“, където голяма група репортери с нетърпение очакват този момент, за да го увековечат за потомството. Операторът бе снимал и поставянето на картината в дъното на бронирания фургон и филмът свършваше — ефектът наистина бе драматичен, — когато вратите на фургона с трясък се затваряха. А както се казва, камерата никога не лъже…

Лентата отново се пренави, но той дори не помръдна, за да я пусне пак. Стоеше и гледаше празния екран. Мислите му блуждаеха още откакто бяха излетели вчера от Ню Йорк. През по-голямата част от полета бе останал вглъбен в себе си и с необичайната си мълчаливост бе предизвикал учудването на Сабрина, която му припомни, че обикновено не спират да говорят, когато летят заедно. Тя наистина му бе много скъпа, но просто не можеше да й се довери. Не можеше да се довери на никого. Проблемите му с Кармен си бяха негова лична работа и само те двамата можеха да ги решат. А чашата вече преливаше. Бе се опитал, както винаги, да обясни нещата със своя флегматичен тон, но когато Кармен започна да му крещи и да го обвинява, че мисли повече за работата си, отколкото за нея, нервите му накрая не издържаха и за един кратък, ужасяващ момент му се прииска да я удари. Напусна апартамента побеснял и ядосано тръшна вратата след себе си. Оттогава бяха минали двадесет часа. Искаше да й се обади, но гневът и горчилката още бушуваха в него, а и знаеше, че една негова — или нейна — погрешна дума отново ще възпламени взаимните обвинения. Щеше да й се обади, разбира се, но по-късно.

На вратата се чу остро почукване.

— Влезте — извика Уитлок.

Лицето на ван Ден бе бледо и опънато, костюмът му висеше и бе толкова смачкан, сякаш бе спал с него през нощта. Уитлок изрази на глас впечатлението си.

— Де да беше така — отвърна ван Ден и разтри зачервените си очи. — В самолета изобщо не съм мигнал, а идвам направо от летището. Дори не съм се отбивал още вкъщи.

— Казахте ли на жена си, че се връщате?

— За щастие тя не е тук. Не искаше да остава сама, докато ме няма, и замина при майка си в Девентер. Няма да се върне преди края на седмицата. Професор Брудендик ми каза, че сте искали да ме видите.