Алистър Маклейн - Нощна стража

Ван Ден бавно се изправи на крака.

— Не съм откраднал картината, мистър Уитлок. Не бих направил нищо, което да опетни името на музея. Трябва да ми повярвате.

Уитлок не отговори. Ван Ден нервно преглътна и напусна стаята.

Уитлок бе доволен от начина, по който бе преминал разпитът. Отговор на повечето от въпросите му имаше в досието, а останалото можеше да разбере от Брудендик. Нарочно бе питал ван Ден всичко това, за да може той да се почувства в свои води. Искаше да види реакциите му. В началото бе изнервен, но след като реши, че е приспал вниманието му, започна да става настъпателен и дори нагъл, но преди да се покаже твърде самонадеян — внезапно, когато вече си тръгваше, бе обхванат от нов изблик на самосъжаление. Уитлок бе твърдо убеден, че по лицето и в поведението на хората може да се прочете много, и заключенията му рядко излизаха погрешни. Вече бе сигурен, че ван Ден е замесен в подмяната на картината, а ако това бе станало във фургона по пътя към летище „Схипсхол“, както мислеше, значи Кеплер и двамата пазачи също бяха в играта. Вече бе събрал сведения за Кеплер и както правилно бе отбелязал ван Ден, в тях нямаше нищо друго освен хвалби и възхищение. Дали Кеплер бе замислил цялата работа? Или някой друг бе изработил целия план, без непосредствено да участва в изпълнението му? Къде беше оригиналът сега? В Кеплер? Или в човека зад кулисите, ако изобщо съществуваше? Можеше да гради хипотези часове наред, без да стигне до нещо конкретно. Трябваше първо да докаже вината на ван Ден. Но как? Единствената нишка бе филмовата лента, доказателството трябваше да се търси там, трябваше да бъде там.

Той отново взе дистанционното управление и натисна копчето.

Мартенс беше прав, в Йордан добре познаваха Ян Лемер. Лодката, на която живееше, бе дълга двадесет и пет фута и стоеше на котва в един канал, който се виждаше от Западната църква. Боята й — жълто и зелено, бе започнала да пада на грозни люспи, явно не бе подновявана с месеци. Мястото изглеждаше изоставено.

Греъм мушна дясната си ръка в джоба и стисна пистолета, после предпазливо се приближи до лодката и се спусна долу, за да надникне през един от прозорците, обърнати към улицата. Слънцето блестеше в стъклото и той не можа да види нищо.

— Какво искате? — попита със силен немски акцент едно момиче, което излезе на палубата от кабината. Още нямаше двадесет години.

— Търся Ян Лемер — каза Греъм.

— Не познавам такъв. Вървете си.

Мъжът, който се показа от кабината, бе към средата на тридесетте и имаше жестоко лице, обезобразено от акне още когато е бил юноша. Бе облечен с джинси и бяла фланелка, а на врата му имаше татуировка — два кръстосани ножа, изцапани с кръв. Отдолу с големи червени букви пишеше хевар, опасност.

— Ти ли си Лемер? — попита Греъм.

— Какво има?

— Трябва да говоря с теб.

— Говори.

— Не пред дъщеря ти — отвърна ядовито Греъм.

— Не съм му дъщеря — озъби се момичето и хвана Лемер за ръката.

Той я отблъсна и се изсмя.

— Допада ми чувството ти за хумор, американецо.

— Още не си чул най-смешното. Избирай между нас и полицията.

— Добре, качете се — каза Лемер и се обърна към момичето. — Разходи се някъде.

— О, Ян…

— Казах ти да се разходиш, Хайди. И не се връщай до половин час, разбра ли?

Тя намусено наведе глава и се качи на тротоара. Тръгна нагоре по „Блумстрат“ да си търси компания, за да мине по-бързо времето.

— Та тя е още дете — каза възмутено Сабрина.

— На осемнадесет години е — отвърна Лемер и равнодушно сви рамене.

— Надали има и шестнадесет — със злоба каза Греъм.

— Ами родителите й? Знаят ли къде е? — попита Сабрина.

— Избягала е. От Берлин. За какво искахте да говорим?

— За обир — отвърна Греъм.

Лемер влезе в кабината и те го последваха. Вътре цареше пълен хаос. По пода се въргаляха възглавници, изпопадали от двете пейки до стените, двете маси от корково дърво бяха затрупани от празни бутилки, мръсни чаши и препълнени догоре пепелници, а до плъзгащата се врата бяха събрани накуп останките от храна, купена вероятно от някоя закусвалня.

— Снощи имах малко гости — каза Лемер, явно за да оправдае бъркотията.

Двамата успяха да видят спринцовката и пакетчето хероин, преди Лемер да хвърли една възглавница отгоре им. После седна и сложи ръка върху възглавницата.

— Казахте нещо за обир, мистър… Не разбрах името ви, нито пък на дамата.

— Така и трябва — отвърна Греъм. — Преди две години и половина от една къща на улица „Де Клерк“ е била открадната картина с размери петнадесет фута на петнадесет. Помниш ли?