Алистър Маклейн - Нощна стража

— Искам да ви задам няколко въпроса.

— Имате ли нещо против да си поръчам първо малко кафе?

— Не, заповядайте — каза Уитлок и посочи телефона на една лавица до стената.

Ван Ден направи поръчката си, после се върна до масата и седна срещу Уитлок.

— Вашият колега Греъм смята, че съм виновен. Мога да го прочета в очите му — той унило сви рамене. — Не го виня. Аз съм единственият човек, който е бил непрекъснато с картината след изнасянето й от музея. На негово място и аз бих се съмнявал.

Уитлок не обърна внимание на самосъжалението му.

— Едно от условията, поставени от „Райксмузеум“, е било всяка галерия или музей да снима на филм приемането на картината в сградата и изнасянето й след това. КЛМ, компанията, която е транспортирала картината от една държава в друга, е снимала товаренето и разтоварването на картината на всяко едно от международните летища. Филмите са проучени от членове на нашата организация, които също като мен не са установили нищо. Остава един-единствен неясен момент — времето, през което картината е била в бронираните фургони.

На вратата се почука и влезе един служител от бюфета. Носеше табла, която остави пред ван Ден. Той си сипа кафе, прибави мляко и бавно го разбърка.

— Вие също мислите, че съм виновен, нали?

— Вижте, извършено е сериозно престъпление и на мен и моите колеги ни е възложено да открием кой стои зад него. Не ме интересува дали се чувствате засегнат — единственото, което искам, е да се доближа поне малко до истината.

Ван Ден се отпусна назад в креслото.

— Извинете. Просто имам чувството, че всичко е обърнато срещу мен. Какво точно искате да знаете за бронираните фургони?

— От докладите разбрах, че във всяка страна полицейски ескорт е съпровождал фургона от летището до галерията.

— И по обратния път — добави ван Ден. — Освен това имаше и по двама въоръжени пазачи вътре при мен.

— Тези хора служители на галерията ли бяха, или бяха наети от частна фирма?

— От частни фирми.

— Сигурно от „Райксмузеум“ не сте се обърнали към частна фирма?

— Не, защо, напротив.

— Използвали сте само охраната. Музеят е разполагал със собствен фургон, поръчан специално за случая — каза Уитлок, като погледна страниците пред себе си.

— Това бе идея на професор Брудендик, който искаше възможно най-голяма реклама на музея. Така и стана — милиони хора по света са видели фургона по телевизията, а така също и надписа с името на „Райксмузеум“ отстрани.

— А кой избра фирмата за охрана?

— Професор Брудендик. Бе официално обявено, че музеят очаква предложения.

— Как се спряхте на Кеплер?

— Фирмата предложи услугите си на минимална цена.

— Какво са спечелили тогава? Нито пари, нито реклама…

— Напротив. Фирмата пусна реклами в няколко национални вестника — със специална препоръка от професор Брудендик, че е поела охраната на картината при транспортирането й до летището. Много по-добре, отколкото телевизията да покаже някакъв техен фургон на зрители от цял свят, които така и така не биха се възползвали от услугите им. Сигурен съм, че след публикуването на тези реклами приходите им са нараснали двойно. По този начин и „Райксмузеум“, и Кеплер получиха популярността, към която се стремяха.

— Кой определи пазачите?

— Ръководителят на фирмата, Хорст Кеплер — ван Ден отпи от кафето си и насила се усмихна. — Разбирам накъде клоните, мистър Уитлок. Мислите може би, че между мен и двамата пазачи е имало тайно споразумение. Не искам да ви разочаровам, но по обясними причини Кеплер държа всичките си хора в неизвестност чак до последния момент и едва в деня на заминаването посочи кой ще придружава картината до аерогарата. Никой, дори началникът на полицията, не знаеше това, преди Кеплер да направи публично изявление.

— Кеплер е карал фургона лично. Стори ми се малко необичайно.

— Не е искал да поема никакъв риск с толкова скъпоценен товар — ван Ден допи кафето си и внимателно остави чашата в чинийката. — Според мен когато проучвате Кеплер, а сигурен съм, че ще го сторите, ще намерите достатъчно доказателства, за да отпаднат напълно подозренията ви, че е замесен в кражбата.

— Доказателства ли? — попита с интерес Уитлок.

— Той е един от най-уважаваните и търсени съветници по въпросите на охраната в Амстердам. Надали щеше да си създаде такова име, ако не можеше да му се има пълно доверие.

— Благодаря ви, господин ван Ден. Ще ви се обадя, ако се наложи.