Алистър Маклейн - Нощна стража

— Как изглежда Тойсген?

— Малко над петдесетте, нисичък, леко плешив. Сабрина го остави да гледа унищожената репродукция и се върна в таксито.

— Доста се забави — каза Греъм, когато тя се настани до него.

— Имаше защо — отвърна тя и даде указания на шофьора. После спусна преградата и му предаде разговора си с Хамилтън, този път без изобщо да крие вълнението в гласа си.

Сабрина се обади на Уитлок от телефонната кабина до бар „Бохема“, за да му съобщи най-новите разкрития. През това време Греъм бе успял да открие в бара адреса на Тойсген с цената на една почерпка за всички. Апартаментът му се намираше на „Ейкенхаутстрат“, едно от многобройните разклонения на „Розенстрат“, на по-малко от половин миля от бара, в който Тойсген бе редовен, но самотен посетител. Четиримата млади художници, с които говори Греъм, не бяха разменяли с Тойсген нито дума — само знаеха къде живее, защото единият го бе проследил веднъж. Дори барманът призна, че го знае просто като „Мик“. Облечен винаги в един и същ старомоден черен костюм, той идвал всеки ден в три и половина следобед, сядал на едно и също място в ъгъла и си поръчвал чаша йеневер и след това халба „Ламбек“. Тръгвал си винаги в четири без петнадесет и за две години не бил нарушил този ритуал нито веднъж. Когато Сабрина затвори телефона, Греъм вече си бе изградил представа за Тойсген — затворен и саможив човек, който се опитва с таланта си да докаже на самия себе си, че струва повече от останалите.

Стигнаха до „Ейкенхаутстрат“ пеша. Апартаментът на Тойсген се оказа на последния етаж на един склад от червени тухли, строен през шестнадесети век и превърнат в жилищна сграда. Подемната греда още стърчеше от покрива, но скрипецът не бе употребяван от години и отдавна бе ръждясал. Входът на приземния етаж излизаше направо на покритата с калдъръм уличка, така че можеха да влязат необезпокоявани в сградата.

Вратата на апартамента зееше отворена. Тойсген лежеше на голия под в антрето и невиждащите му очи бяха вперени в тях. Гърлото му бе прерязано от едното ухо до другото.

Внезапно в другия край на коридора се хлопна вратата на пожарния изход. Греъм каза на Сабрина да огледа апартамента и като изваждаше в движение своя „Берета“ от кобура, изтича до края на коридора и със замах отвори вратата. Чу трополенето на тежки стъпки по металните стъпала и се спусна надолу. Някой отвори шумно вратата в края на стълбата, тя се блъсна в стената и после настъпи тишина. Той се озова долу само миг по-късно и като остави отворено, се измъкна навън в прохода до сградата. Огледа се на двете страни — нямаше никой. Наляво бе „Ейкенхаутстрат“, а надясно — друг проход. Реши да тръгне наляво, но едва бе направил няколко крачки, когато чу зад себе си двигателя на кола. Обърна се бързо. В прохода се бе появил светлосин форд „Гранада“, който идваше право срещу него. На волана седеше Лемер. Греъм погледна към пожарния изход. Нямаше никакъв шанс да се добере дотам, преди колата да го стигне. Безопасната „Ейкенхаутстрат“ също бе прекалено далеч, а фордът се приближаваше все повече и повече. Стреля два пъти към връхлитащата го кола и Лемер се сви, когато куршумите пробиха предното стъкло, без да го засегнат. Греъм хвърли пистолета и се метна към перваза на един прозорец. Улови се за него и мускулите му се напрегнаха до краен предел, когато тялото му се притисна към стената високо над пътя. Сви силно крака, като опря пети до бедрата си. Фордът на Лемер кривна към сградата и близна стената, от удара дясната врата хлътна навътре и изскочиха искри. Покривът на колата докосна коленете на Греъм. Той скочи на улицата и отново грабна пистолета, но фордът вече бе изчезнал по „Ейкенхаутстрат“. Изтича след него, но от колата нямаше и следа. Изруга злобно и пъхна пистолета си обратно в кобура, после се върна в апартамента на Тойсген и разказа на Сабрина какво се бе случило.

— Как е разбрал, че сме по следите на Тойсген? — попита тя, щом Греъм свърши.

Той сви рамене и посочи наоколо:

— Откри ли нещо?

— Не, но още не съм проверила ателието. Влязоха в ателието заедно и се огледаха. Цялата насрещна стена бе заета от нещо като тезгях, буквално задръстен от четки, палитри, всевъзможни шишета и бурканчета и купища туби с маслени бои. Някои лежаха на пода, изстискани върху дървени дъсчици. Вдясно от вратата имаше пет изцапани с боя триножника. Четири от тях бяха празни, а платното на последния бе покрито с бял чаршаф, нашарен с петна от боя. Сабрина дръпна чаршафа и се озова пред недовършена още картина — „Майсторът на дантели“ от Вермеер. Внезапно я озари една мисъл. Дали не беше предназначена за нова подмяна както в случая с „Нощна стража“?