Алистър Маклейн - Нощна стража

— Сабрина, виж!

Тя отиде при Греъм. Той бе коленичил на пода пред купчина платна и отмести няколко от тях настрани, за да й покаже това, което бе останало най-отпред и което представляваше умалена версия на „Нощна стража“. Бе осем на осем фута и възпроизвеждаше оригинала съвсем точно. Сабрина погледна точката в центъра на барабана. Бе пурнурночервена.

— Мисля, че намерихме нашия фалшификатор — каза тя.

Греъм кимна и се запъти към вратата.

— Губим си времето тук. Най-добре да дойдат експерти на ЮНАКО и да приберат картините, преди да са попаднали в лоши ръце.

— Къде отиваме сега?

— Връщаме се при лодката на Лемер.

— Стига да е там…

— Има само един начин да проверим. Хайде, да тръгваме.

На сто ярда от лодката на Лемер имаше полицейски кордон. Близо до нея бяха спрели линейка и две полицейски коли, а голям катер, пуснал котва в залива, бе довел и група гмуркачи.

— Какво се е случило? — попита Сабрина един мъж, който пушеше лула.

— Нещо направо ужасно, ужасно — отвърна той и поклати невярващо глава. — Познавах ги и двамата, лодката ми е недалеч оттук.

— Но какво е станало?

— Убил я е, а момичето беше само на шестнадесет години. От самото начало беше ясно, че няма да види добро с него, но не искаше и да чуе. Мислеше го едва ли не за бог. Предполагам, че е виждала в него нещо като баща, нали беше избягала от къщи.

— Как е умряла? — понита Сабрина. Дори в собствените й уши въпросът прозвуча патологично.

— Чух един полицай да казва, че гърлото й било прерязано. Направо ужасно… та тя си бе дете.

— Хванали ли са го?

— Не, избягал е и няма да се върне. Няма да посмее.

Греъм я побутна с лакът и тръгнаха да търсят такси, за да се върнат в „Райксмузеум“.

Уитлок спря филма, когато Греъм и Сабрина влязоха в стаята.

— Е, какво разбрахте от Тойсген?

— Почти нищо. Мъртъв е — отговори Греъм, докато отиваше към телефона. — Каза само, че имат свой човек в музея, но умря, преди да успее да ни съобщи името му.

Сабрина се обърна изумено към него и той бързо постави пръст на устните си, като им направи знак да се приближат. После вдигна писалката, която лежеше до телефона. В капачката й беше монтиран миниатюрен подслушвател.

— Довечера имам среща с информатор, ще разбера името от него. Знаел кой е вътрешният човек — каза Греъм и върна писалката на мястото й в старото положение. После тръгна към вратата: — Хайде, елате да хапнем нещо.

Веднага щом излязоха във фоайето, Сабрина го сграбчи за ръката и попита:

— Как разбра за подслушвателя?

— Предчувствие, да речем. Как иначе Лемер се е озовал при Тойсген толкова бързо? — той утешително потупа Уитлок по гърба. — Няма защо да униваш. Не си го видял, защото не си знаел, че е там.

— Мръсник такъв! — разкрещя се ядосано Сабрина. — Нарочно си ме накарал да се обадя на Си. У. и да му кажа за Тойсген! Много добре си знаел, че ван Ден ще подслуша разговора, и си искал да видиш какво ще предприеме. Дано поне си доволен.

— Доволен съм — отвърна Греъм. — Обзалагам се, че в момента ван Ден се поти в кабинета си. Обзалагам се също, че знае къде се крие Лемер. Трябва само да му се обади и съм белязан.

— Искаш Лемер да тръгне след теб?

— Нямаме никаква полза от него, Си. У., докато се крие в някой затънтен хотел. Тойсген е мъртъв, а Хамилтън е само един търговец на крадени вещи, който си придава важност. Лемер е единственият човек, който може да поддържа връзка с ван Ден. Трябва да го измъкнем на светло.

— Защо си толкова сигурен, че Лемер ще играе по твоите правила? — запита рязко Сабрина. — Вече е убил два пъти, няма какво да губи.

— Не става въпрос какво има да губи, а какво може да спечели. Сделка с прокуратурата например. Намаляване на присъдата, в случай че се съгласи да свидетелства срещу съучастниците си.

— Ние изобщо нямаме връзки с прокуратурата, Майк.

— Това го знаем ние, Си. У. Лемер не го знае. Сабрина разстроено поклати глава.

— Изобщо не те е грижа, че заради твоите номерца и двойни игри загина Тойсген, нали?

— На война винаги падат жертви.

— Но смъртта му бе съвсем излишна…

— Стига вече — намеси се Уитлок и вдигна ръце. — Ако толкова държите да се карате, правете го, когато сте само двамата. Хайде да ходим да обядваме.

— Нещо изгубих апетит — промърмори Греъм. — Както и да е, и без това исках по-отблизо да видя бронирания фургон на музея. Може да изскочи нещо.

— Добре — каза Уитлок, зарадван от малката почивка. — Ще се видим пак тук след половин час.