Алистър Маклейн - Нощна стража

Греъм взе от секретарката на Брудендик ключовете за фургона, както и за специално отделения за него гараж, и заобиколи музея от задната страна. До настлания с чакъл път, който в края на сградата излизаше, както се оказа, на „Музеумстрат“, имаше цяла редица гаражи, общо десет. Той отключи последната врата и я отвори, като я дръпна към себе си. Запали неоновото осветление и с изненада установи, че вътре има достатъчно място да обиколи целия фургон — бяла „Тойота“ с мрежеста решетка на предното стъкло и бронирани странични стени, дебели четири инча. Отключи задните врати на фургона, които бяха без прозорец, и ги отвори. Вътре беше празно, без да се броят разпилените по бронирания стоманен под въжета и скоби. Влезе вътре и почука със свити пръсти по стените — бяха наистина здрави. Заключи вратата и като легна на пода, се промъкна под фургона. Не откри нищо. Върна се в музея и даде ключовете на секретарката на Брудендик, после отиде в определената за тях стая и превъртя лентата. Усещаше, че прозрението е съвсем близо. След това пусна филма.

Гледаше го за четвърти път, когато Уитлок и Сабрина се върнаха. Тя остави някакъв пакет на масата до него:

— Помислих си, че може вече да си огладнял. Идеята бе на Уитлок, нещо като предложение за мир.

— Мерси — каза Греъм, без да откъсва очи от екрана.

— Откри ли нещо? — попита Уитлок.

— Не — отвърна кратко той. — Можех и да открия, ако ме бяхте оставили на мира да гледам.

Уитлок вече се канеше да избухне, когато Греъм го хвана за ръката и посочи писалката. После ги отведе към другия край на стаята.

— Май че попаднах на нещо — шепотът му едвам се чуваше. — Но ван Ден не трябва да заподозре нищо. Нека смята, че единственият начин да го пипна здраво е като се срещна с тайнствения си осведомител довечера.

Излязоха от стаята и тихо затвориха вратата след себе си.

— Е? — настоя Уитлок. — Гледах записа поне петнадесет пъти и мога да се закълна, че нищо в него не показва, че смяната е станала тук в Амстердам.

— Щях да се съглася с теб, ако не бях видял фургона.

— Открил си нещо във фургона? — попита Сабрина.

— Нищо, което да се хвърля в очи — отвърна Греъм и погледна Уитлок. — Човек може да се разхожда в задната част на фургона съвсем свободно, опитах. На записа обаче единият от мъжете се е извил на една страна, докато отива да закрепи скобите. Може би се дължи на ъгъла на снимане или дори на това, че картината е твърде близо до стената. Но все пак мисля, че си струва една допълнителна проверка.

— Какво имаш предвид? — попита Уитлок.

— Да извикаме хората още веднъж, за да възпроизведат поставянето на картината във фургона. Така ще видим дали пред стените не са били поставени фалшиви панели.

— Какво смяташ да използваш вместо картината? — попита Сабрина.

Греъм се смути, но Уитлок му дойде на помощ.

— Доколкото знам, музеят разполага и с втори сандък със същото тегло и размери като онзи, в който са сложили картината. Използвали са го по време на цяла поредица „генерални репетиции“, така да се каже. Не вярвам да са го изхвърлили след това.

— Ще говориш ли по въпроса с Брудендик, Си. У.? — помоли го Греъм. — И мисли му, ако не го уредиш за утре сутрин.

— Разбира се, че ще говоря — отвърна Уитлок и забърза надолу по коридора към кабинета на Брудендик.

— А ние какво ще правим? — попита Сабрина.

— Ти ще гледаш филма, за да се запознаеш с него, а аз ще хапна това, което си ми донесла. Направо умирам от глад.

На вечеря говориха само за работа. Започнаха от това, какво според тях ще излезе от замисления за следващия ден експеримент, за да стигнат накрая до шансовете за успех на Втори ударен отряд в Либия.

Греъм допи последната глътка кафе и избърса устни със салфетката.

— Е, аз съм готов.

Уитлок подписа сметката и я прехвърли на номера на стаята си, после бръкна в джоба си и сложи на масата малък предавател с формата на копче:

— Може да се улови само в радиус от петстотин метра, така че се придържай към плана.

— Добре де, добре — измърмори Греъм и пъхна предавателя в джоба си. — Дайте ми няколко минути преди старта. Лемер изобщо не трябва да заподозре, че има човек зад гърба ми.

— Споразумяхме се вече за това — каза Уитлок.

— Ако изобщо Лемер те чака отвън, за да тръгне след теб — добави Сабрина.

— Разбира се, че ме чака. Ван Ден не би пропуснал такава великолепна възможност.

Излязоха от трапезарията и се качиха с асансьора на третия етаж. Стаите им бяха една до друга. Уитлок спря пред вратата на своята и каза: