Алистър Маклейн - Нощна стража

— Грешката е моя — каза той след кратко мълчание. — Реших да останем със Сабрина по-назад, за да не ни види Лемер. Не прецених правилно разстоянието.

— Не си човек, който би направил такава грешка, Си. У.

— Но все пак съм човек, Сергей. Важното е, че стигнахме навреме.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Полковникът се безпокоеше за теб още преди да заминеш от Ню Йорк.

Уитлок тихо изруга Греъм, заради когото подозренията срещу него се засилваха.

— Всичко е наред, Сергей. Вече ти казах, просто сбърках. Всички бъркаме понякога — аз, ти, дори полковникът.

— Сигурно си прав — промърмори Колхински.

— Как вървят нещата в Либия?

— Генералният секретар се срещна днес с либийския посланик.

— И какво стана?

— Нищо, либийците отказват каквито и да било преговори.

— Още ли не знаят кого са задържали и за коя организация работят тези хора?

— Не, още не.

— Кога изпращате Втори ударен отряд?

— Чакаме разрешение от генералния секретар. Той твърдо е решил първо да изчерпа всички дипломатически възможности.

— Проклети политици, единственото, което правят, е да си седят на задниците и да взимат решения…

— Стига, Си. У., достатъчно — рязко го прекъсна Колхински. — И ние изпитваме същото, но в случая ръцете ни са вързани. Генералният секретар е убеден, че постъпва правилно.

— И Чембърлейн е бил убеден в същото през тридесет и осма — ядосано каза Уитлок.

— Няма смисъл да обсъждаме тези неща но телефона, Си. У. Не можем да предприемем нищо без изричното нареждане на генералния секретар.

— Утре ли летиш за Амстердам?

— Оставам прикован до бюрото си до… — Колхински дълбоко въздъхна, — знам ли докога. Най-малкото докато генералният секретар реши как точно иска да уреди проблема с Либия.

— Тогава ще ти се обадя утре.

— Добре. Ако изникне нещо непредвидено, ще ви пратя Жак Ръст от Цюрих.

Линията прекъсна.

Уитлок остави слушалката и отново легна, като сложи ръце под главата си. Гледаше тавана, без да го вижда, и си мислеше, че много добре знае как се чувстват в момента Мартин Коен и колегите му от Втори ударен отряд. Изпитват гняв, сдържан донякъде от безсилието и несигурността. Генералният секретар имаше всички основания да желае дипломатическо разрешаване на конфликта — не негови приятели изнемогваха в някой забравен от бога затвор. Самият Уитлок бе попадал в подобна ситуация преди две години, когато Жак Ръст още бе член на отряда. Тримата — ако си спомняше правилно, това бе бойното кръщене на Сабрина, чакаха в готовност, докато генералният секретар се опитваше да се споразумее с властите в Мароко за освобождаването на един оперативен сътрудник на ЮНАКО, хвърлен в затвора за непохватното убийство на двоен китайски агент. Когато след седемчасов разговор генералният секретар най-сетне се призна за победен, Трети ударен отряд веднага бе изпратен в Мароко да измъкне колегата си от затвора. Мисията им приключи успешно и щом се върнаха в Ню Йорк, въпросният колега набързо получи пост в Изпитателния център.

Мисълта за Ню Йорк го накара с угризение да си спомни за Кармен. Беше й обещал да се обади вечерта. Но ако още беше сърдита? Ако отново се скараха толкова жестоко, както онази вечер в апартамента, преди да тръгне за летището? Знаеше, че единственият начин да се освободи от съмненията си е да й се обади. Тъкмо се канеше да позвъни вкъщи, когато се сети, че тази нощ Кармен е до късно на работа в хирургията.

— Добър вечер, консултантският кабинет на доктор Уитлок — каза женски глас насреща.

— Здравей, Лаура. Си. У. Уитлок се обажда. Жена ми там ли е още?

Както и Кармен, Лаура Душ Сантуш беше пуерториканка. Работеше като нейна секретарка от седем години.

— Да, още е тук, господин Уитлок. Ще ви свържа с хирургията.

Още веднъж вдигнаха слушалката.

— Ало, на телефона е доктор Кармен Уитлок.

— Здравей, аз съм. Можеш ли да говориш?

— В момента в хирургията няма никой, ако това имаш предвид — гласът й беше студен и чужд.

— Как си?

— Изненадвам се, че все още те е грижа след вчерашното ти изпълнение.

Отново му прикипя. Защо, по дяволите, й се беше обадил? Беше ясно, че само ще продължат караницата оттам, където бяха спрели предния ден.

— Не искам да споря с теб по телефона, Кармен.

— О да, предпочиташ лично. Не се обаждай повече, Си. У. Ще говорим за всичко това, когато се върнеш в Ню Йорк.

— Защо не сега? — попита той.

— И се пази — сега гласът й бе топъл и страстен.