Алистър Маклейн - Нощна стража

Телефонът прекъсна.

— Кармен? — извика той в слушалката. — Кармен, чуваш ли ме?

Тръшна телефона и отиде в банята за една гореща вана.

Чакаше го дълга, неспокойна нощ.

Валя цяла нощ и едва призори дъждът намаля. Но и три часа по-късно тежките буреносни облаци продължаваха заплашително да висят над града и повечето пътници, които разчитаха на градския транспорт, предвидливо бяха взели със себе си дъждобран или чадър, за да се предпазят от неизбежния порой.

Ван Ден не правеше изключение, но когато седна в своя форд „Фиеста“, вече съжаляваше, че не е оставил габардиненото си палто вкъщи. Светофарът на ъгъла на „Хелмерсстрат“ и „Стадсхаудерскаде“ светна червено и той спря колата, като изтри с опакото на ръката си потта, избила по челото му. Чувстваше се толкова изплашен! Лемер трябваше да се обади към полунощ, за да съобщи, че е убил тайнствения информатор на Греъм, но телефонът така и не звънна. Какво се бе случило? Мъртъв ли бе информаторът? Или самият Лемер бе убит? А може би бе тръгнал към белгийската граница, както бе заплашил снощи? Арестуван ли беше? Тези въпроси не му дадоха да мигне почти цяла нощ. Най-много го тревожеше, разбира се, това, дали въпросният информатор бе успял да предаде на Греъм изобличителните доказателства, с които разполагаше, каквито и да бяха те. Ако това бе станало, можеха да го арестуват веднага щом влезеше в музея. Тази мисъл го безпокоеше най-много през изтеклата нощ. Дори в един момент бе започнал ла стяга куфара си, за да напусне страната, но в края на краищата логиката надделя и той се отказа от подобна идея. Ако Греъм бе открил някакви конкретни доказателства срещу него, защо не го бяха арестували веднага? Защо им трябваше да чакат до сутринта, когато щеше да отиде на работа в музея? Можеше да отиде, но можеше и да не отиде, нали? Това го успокои донякъде и той дори успя да дремне няколко часа.

Колата зави по „Музеумстрат“ и той видя бронирания фургон, спрял пред главното стълбище. Задните му врати бяха отворени точно както през онази сутрин, когато откараха оригинала на летището. Несигурността, която го обзе в първия момент, бързо се разсея и се превърна в самоувереност. Защо щяха да повтарят още веднъж всичко, ако не търсеха да се хванат и за най-малката сламка? Паркира колата, избърса още веднъж лицето си, излезе и заключи вратата.

Заели удобна позиция зад фургона, Греъм, Уитлок, Сабрина и Брудендик наблюдаваха за трети пореден път как четиримата мъже от персонала — същите четирима — внасят сандъка дубликат във фургона. Един от мъжете се извърна към тях:

— Искате да повторим същото ще веднъж?

— Съвсем същото — отговори Греъм.

Спуснаха едната страна на сандъка на пода, избутаха го навътре към стената на фургона и с добра маневра го поставиха на място — двама го държаха изправен, докато другите двама го прикрепваха отзад с въжета и скоби. Когато свършиха, човекът, който бе говорил с Греъм, дръпна силно сандъка един-два пъти и след като се убеди, че е здраво закрепен, им даде знак с вдигнат палец — всичко бе наред.

Греъм погледна Брудендик:

— Казахте, че операторът е снимал оттук. Мисля, че след това, което и сам видяхте, няма какво повече да се каже.

Брудендик поклати невярващо глава и се обърна към ван Ден:

— Защо, Милс? Пари? Ван Ден нервно преглътна.

— Професор Брудендик, нали не мислите, че… — гласът му заглъхна насред изречението, когато Греъм се обърна и застана пред него. През разкопчаната яка на бялата му риза ясно изпъкваха тъмните петна по врата му.

— Не мислим, а знаем — каза Греъм и като видя вторачения в синините му поглед на ван Ден, допълни: — Добре изглеждам, нали?

— Но какво…

— Какво? — повтори саркастично той. — Лемер, ето какво.

Ван Ден погледна към Брудендик с отчаяната надежда, че ще намери съюзник.

— Кой е този Лемер? За какво изобщо е всичко това?

— Аз ще ти кажа за какво е всичко това — обади се Греъм, тъй като Брудендик очевидно не се наемаше да обясни. — Вчера огледах фургона и установих, че мога свободно да се движа вътре. Но на филма забелязах, че единият от мъжете трябва да се промъква странично напред, за да закрепи картината в дъното на фургона. Не бях сигурен дали това има някакво особено значение, но все пак реших да проверя и помолих четиримата мъже да повторят още веднъж нещата на живо. Днес сутринта ние четиримата внимателно проучихме тази част от филма, преди да повикаме работниците да сложат резервния сандък във фургона. Направиха го три пъти и резултатът винаги е един и същ. Човекът, който е връзвал предния край на картината в деня на заминаването, днес се движеше толкова свободно, колкото и аз. Защо тогава на филма не е така? Защото във фургона е имало фалшиви панели, по-дебели в дъното, отколкото при входа; те са създали невярната перспектива, която камерата не е успяла да улови. Ти и двамата мъже от охраната сте били заключени в задната част на фургона от момента, в който сте тръгнали оттук, чак до пристигането ви на летището. Като се има предвид, че ви е придружавал и полицейски ескорт, единствената възможност да смените сандъците е била по време на пътя до летището. Нещо да кажеш?