Алистър Маклейн - Последната граница

Рейнолдс с мъка успя да фокусира очите си. Полицейският офицер сега подхвърляше в ръка палката, която той бе взел от преследвача си по-рано тази вечер.

— Да, така мисля, така е, полковник Хидас — мъжът, когото началникът му бе нарекъл Коко, се раздвижи. Редом с Рейнолдс той изглеждаше като планина. Сега можеше да го разгледа. Повече от шест фута на ръст, с подходящо телосложение, счупен нос, който съвсем отиваше на грубото му лице. Палката бе почти потънала в огромната му, космата лапа. — На полковник Херпет е без съмнение. Ето вижте, има инициалите му тук. На приятеля ми Херпет. Откъде взехте това нещо? — озъби се той на Рейнолдс.

— Намерих го заедно с пистолета — дръпна се Рейнолдс сърдито, — в някакъв пакет на ъгъла на улица „Броди Шадор“ и…

В миг той съзря как палката описва дъга във въздуха, но бе твърде късно, за да се наведе или отмести. Ударът го запрати към стената и го размаза. Сякаш бе пиян, не успя да се задържи на крака и се хлъзна подкосен на пода. В настъпилата тишина чу как капките кръв, които се стичаха от разбитата му устна, падат на пода. Почувства дупка на мястото на един от предните си зъби.

— Хайде, стига, стига, Коко! — Полковник Хидас заговори успокоително и с укор: — Дай ми го на мен, Коко. Благодаря. Капитан Рейнолдс, сам сте си виновен, ние не знаем дали Херпет е приятел на Коко или беше негов приятел. Намерен бе на трамвайната спирка полумъртъв, там, гдето сте го оставили вие. Не се знае дали ще оживее. — Той приближи, потупа по рамото намръщения великан и продължи: — Не преценявайте погрешно нашия приятел Коко, господин Рейнолдс, той не винаги е такъв, както можете да си помислите. Той е най-големият веселяк, истински комик, какъвто не сте виждали. Коко може да е много забавен, уверявам ви. Виждал съм как колегите му се гърчат долу в килиите от интересните вариации на неговата, хм, техника.

Рейнолдс не каза нищо. Намекът за стаите за изтезания, направен между другото от полковник Хидас, му подсказваше, че той не го прави случайно. Хидас следваше предначертаната си тактика и оценяваше хитро и с остър, пронизващ поглед реакциите на Рейнолдс. Очевидно искаше да разбере доколко пленникът му ще устои на подобна линия на поведение. Хидас беше заинтересован засега да получи определени резултати. Ако установеше, че бруталността и насилието, приложени към човек като Рейнолдс, са празно, загубено време, той щеше да приложи по-изтънчени методи. Хидас изглеждаше опасен човек. Сръчен, опитен и жесток, но професионалист; нямаше и следа от садизъм, която Рейнолдс да съзре в чертите или в израза на лицето му. Хидас махна с ръка към един от своите хора.

— Върви в дъното на улицата, там има телефон, съобщи да пратят камионетка, те знаят къде съм. — Той се усмихна на Рейнолдс. — За съжаление не можахме да паркираме камионетка пред вратата, тогава можехте да се усъмните, нали капитан Рейнолдс? — Той погледна часовника си и продължи: — Камионетката ще бъде тук след десетина минути, не повече, но това време бихме могли да оползотворим по-резултатно. Капитан Рейнолдс сигурно няма да има нищо против писането, разбира се трябва да пропее първо за последните си действия, но без измислици. Заведете го оттатък — обърна се полковник Хидас към един от хората си.

Поведоха го по коридора и го вкараха в някаква стая, пред някаква маса. Хидас седна срещу него и нагласи настолната лампа така, че да свети право в лицето на Рейнолдс. Той почти усещаше топлината й, защото беше на не повече от два фута от нея и тя го заслепяваше.

— Първо ще пропеете, капитан Рейнолдс, след това ще запишем всяка ваша дума. Ще запишем песента за признателните потомци или най-малко за народния съд. Приказен съд ви очаква. Уклончивостта, двусмислието, лъжите няма да ви послужат за нищо. Най-добре е да си признаете и да потвърдите веднага онова, което и без това ни е известно. Така ще си запазите живота. Предпочитаме да си спестим онова, което неминуемо може да се превърне в международен скандал. Знаем всичко, капитан Рейнолдс, всичко! — Той поклати глава с жеста на човек, който наистина знае всичко и влага разбиране към съдбата му. — Кой би помислил, че вашият приятел — ей, как беше, забравих името му — той щракна с пръсти, — онзи, ниския, тумбестия, с рамене като порта на селски хамбар, ще пропее така хубаво. А гласът му си го бива.

Хидас извади от чекмеджето пред себе си някакъв лист хартия, Рейнолдс успя само да види, че е изписан. — Не е много четливо, но е разбираемо. Писано е при такива обстоятелства, с разтреперана ръка, но ще влезе в работа. Мисля, че съдията малко ще се затрудни да го разчита, но ще послужи.