Алистър Маклейн - Последната граница

Самоличността на специалистите той нито за миг не постави под съмнение, но напълно се убеди, едва когато пред очите му случайно се мерна ръката, която държеше пистолет — една изкривена, обезобразена от белези ръка, с особени синкаво-пурпурни белези на дланта. Ръка, която едва ли някой можеше да си представи. Тогава именно Рейнолдс почувства как го обзема успокоение. Едва тогава успя да си даде сметка какво напрежение бе изпитал и колко решителен се е показал. Помисли си какви железни нерви трябва да имат пред неизвестността и ужаса нещастните същества, попаднали в килиите на полицията.

Непоносимата болка в гърба му и в устата се върна отново с удвоена острота. Допреди малко не бе я чувствал, защото мислите му бяха заети с неизвестността за бъдещето, което го очакваше. Сега бе започнал да мисли за настоящето и усети болката по-силно от преди. Главата му се въртеше, сякаш бе изпаднал в безтегловност, повръщаше му се, чувстваше как кръвта бие в слепоочията му. Сигурен бе, че само ако малко се отпусне и престане да насилва волята си да го държи, щеше да изпадне в безсъзнание. Точно сега нямаше право на това. Отпускането щеше до остави за по-късно.

С посивяло от болка лице, стиснал зъби, за да подтисне стенанието, Рейнолдс отблъсна от себе си полицая, който при тласъка беше паднал върху него. Отмести го и му взе карабината, сложи я на пейката от лявата си страна и я побутна назад, където една невидима ръка я пое в полумрака. Други две карабини, последвани от пистолета на Хидас, изминаха същия път. Собствения си пистолет Рейнолдс откри и извади от джоба на куртката, която Хидас носеше под палтото си. След като обезоръжи полицаите, той седна на пейката срещу Коко.

След няколко минути се чу как моторът на камионетката намалява оборотите и скоро тя спря. Оръжията на двамата до вратата, които пазеха задната част на камионетката, се подадоха леко напред и дрезгав глас тихо предупреди да се пази пълна тишина. Рейнолдс извади автоматичния пистолет и натисна дулото не съвсем нежно във врата на Хидас. Преди това бе успял да развърти заглушителя. Малко преди камионетката да спре, дочу леко, одобрително шушукане.

Спряха за кратко, чу се някакъв въпрос от непознат, последван от бърз, груб, авторитетен отговор — това беше всичко, което можеше да се долови в задната част на камионетката. Думите от диалога останаха неразбрани. Шофьорът освободи спирачките и отново потеглиха. Рейнолдс се облегна назад с продължителна, почти беззвучна въздишка, може би заради болката, може би от облекчение, че тръгват пак. Пистолетът му беше все още допрян плътно до врата на Хидас. Преживяха още един напрегнат, изпъващ нервите момент.

Още веднъж спряха и още веднъж Рейнолдс притисна здраво дулото на пистолета си към врата на офицера, но този път спирането бе съвсем кратко. След това повече не се задържаха. От леко вълнистия терен и завоите по пътя, както и от изчезването на ехото, което връща шума на мотора, отразен от сградите, Рейнолдс разбра, че са извън града и пътуват към провинцията. Той се насилваше да остане буден и да напряга волята си да остане в пълно съзнание, като непрекъснато оглеждаше вътрешността на камионетката. Очите му сега се бяха приспособили към мрака и можа да види двете фигури, с нахлупени до очите шапки, седнали прегърбени и неподвижни с оръжие и фенер, без да потрепват. Имаше нещо почти нечовешко в напрежението на тази охрана и в неотслабващата и съсредоточеност. Чак сега Рейнолдс започна да разбира как Янчи и неговият приятел бяха успели да оцелеят толкова дълго.

Той отново обърна поглед към мъжете, които бяха в краката му. Можа да види невъобразимия, изпълнен със страх израз върху лицата им, потръпването на ръцете и на рамената им от продължителното държане на ръцете зад главите. Само Хидас оставаше неподвижен, лицето му беше напълно безизразно. С типичното си безразличие към страданията на другите, присъщо на всеки хладнокръвен човек, Рейнолдс трябваше да признае пред себе си, че у Хидас имаше нещо, което заслужава уважение. Той посрещаше провала без страх и самосъжаление, със същата отчужденост и безразличие, които го характеризираха и в момента на победа.

Един от мъжете, които пазеха задната врата на камионетката, освети китката си. Вероятно гледа часовника си, помисли Рейнолдс. След това се чу груб, плътен глас, замаскиран и приглушен от кърпа, завързана пред устата му, за да остане непознат. Той остана неразпознат и от Рейнолдс.