Алистър Маклейн - Последната граница

— Охраната сигурно се е затегнала около Дженингс, може вече да са го отправили към Русия — каза той на Янчи. — Говорих на професора и за Браян, може би вече са съобщили в Шчечин и са осуетили бягството му. Играта е загубена. — Рейнолдс млъкна и с език напипа мястото на липсващия зъб от долната си челюст. — Да, играта е загубена, но поне не съм нанесъл по-големи щети. Не съм споменавал нито имена, нито с какво се занимавате вие и вашите хора, освен че дадох адреса ви на професора. Това едва ли ще ги улесни много, след като вече са го знаели. Едно нещо само ме тормози.

— Какво?

— Не, всъщност няколко неща. Първо, защо, след като са ме чули в хотела, не са ме окошарили още тогава, а по-късно?

— Много просто. Почти всеки микрофон е свързан с магнетофон. — Графа се захили. — Де да имах удоволствието да видя лицата им, когато са прослушвали ролката.

— Защо тогава вие не ми телефонирахте да ме спрете? От онова, което Юлия ви е разказала за полицая, вие вече трябва да сте знаели. Нали не сте се съмнявали, че полицията ще се появи.

— Почти така и направихме. Ние напуснахме десетина минути преди да дойде полицията и веднага позвънихме, но напразно, никой не отговори.

— Напуснах стаята малко рано, искаше ми се да стигна навреме. — Рейнолдс си спомня телефонния звън, когато слизаше по аварийното стълбище, но тогава бе решил да не се връща. — А защо не ме спряхте още на улицата?

— Можехме — започна да обяснява Янчи, но се обърна към Графа и го помоли той да продължи.

— Е, добре — за момент Графа се почувства малко неудобно. Изразът на лицето му беше толкова неочакван, че Рейнолдс за момент се усъмни дали правилно го е преценил, но не бе сбъркал. — Вие се срещнахте с моя приятел полковник Хидас тази вечер — започна Графа отдалече. Той е важна личност в полицията. Опасен и много умен мъж. Най-опасният и най-хитрият в цяла Будапеща. Той е човек, отдаден на професията си, господин Рейнолдс, постигнал е повече забележителни успехи, отколкото всеки друг полицейски офицер в Унгария. Казах, че е умен, нещо повече, има брилянтен ум. Находчив е и гениално изобретателен, изцяло лишен от емоции. Той е човек, към когото изпитвам голямо уважение. Може би забелязахте, че употребих извънредни усилия да не му позволя да ме види тази нощ, въпреки че бях се преоблякъл и бях маскиран. Не случайно Янчи се постара да го заблуди, като му внуши, че се отправяме към австрийската граница, където, уверявам ви, поне засега нямаме намерение да отиваме.

— Моля ви, минете веднага на въпроса — рече Рейнолдс нетърпеливо.

— Тъкмо стигнах до същината. Последните няколко години свършихме доста работа, но напоследък започна да ме гложди едно малко подозрение. За него имам доста основания. Хидас почна да проявява по-голям интерес към мен. — Графа махна с ръка. — Разбира се, ние, офицерите от полицията, сме свикнали понякога да ни проверяват, да ни следят — може би си въобразявам и проявявам свръхчувствителност в това отношение. Мисля например, че пътуването ми до полицейската блокада не е останало съвсем незабелязано, както ми се искаше. От главата ми не излиза мисълта, че Хидас грижливо е наблюдавал и планирал да попаднете при мен и след това да ни залови. — Графа се усмихна и се направи, че не забелязва удивлението, изписано върху лицата на Рейнолдс и Юлия. — Това, че оцеляхме, благодарение на необикновения шанс, господин Рейнолдс, беше също много благоприятно. А може би и не случайно — малко ли е западен шпионин да ти дойде наготово в ръцете! Ние допуснахме, както казах, че вие действате по плана на Хидас. Помислихме, че е така, защото много факти говореха в полза на това. Дори фактът, че знаете, или да кажем, че полковник Макинтош знае, че Дженингс е в Будапеща, докато ние не бяхме осведомени, също не говореше във ваша полза, въпросите, които сте задавали на Юлия нощес за нас, за организацията, биха могли да бъдат проява на приятелски интерес, но също еднакво възможно бе и зад тях да се крие някаква задна мисъл. Усъмни ни и това, че полицаите са ви оставили да си отидете, защото са знаели кой сте, а не заради младежките ви лудории посред нощ на острова.

— Не сте ми казали нищо за това! — каза Юлия и лицето и почервеня, а сините и очи заискриха от ярост.

— Не бяхме сигурни, просто се съмнявахме и искахме да изясним истината — каза Графа учтиво, — искахме да те защитим от жестоката реалност на този живот… После, господин Рейнолдс, когато не отговорихте на телефонното ни позвъняване, заподозряхме, че вие може да сте отишли някъде другаде, на улица „Андраши“, например. Не бяхме сигурни, нямахме никакви доказателства, но съмнения имаше достатъчно, за да рискуваме. Затова ви оставихме да се набутате в паяжината. Със съжаление казвам това, но ние наистина ви видяхме как отивате към къщата, бяхме на стотина ярда от нея, стояхме скрити в колата, радвам се, че не е моята, а колата, която Имре по-късно блъсна в камионетката. — Графа погледна Рейнолдс и в очите му се четеше съчуствие. — Съвсем не очаквахме, че така ще се развият нещата и ще ви се случи всичко това.