Алистър Маклейн - Последната граница

— Чакали сте толкова дълго, за да видите докъде ще стигна. — Рейнолдс пое въздух през мястото на избития си зъб и потрепера. — Вярвам, че сега сте удовлетворени.

— Това ли е всичко, което можете да кажете? — попита Юлия. Очите и стрелкаха враждебно към Графа и Янчи, но омекнаха, когато погледна към разбитата уста на Рейнолдс.

— Какво очаквахте да направя? — рече и спокойно в отговор Рейнолдс. — Да им кажа: „Я тичайте да избиете някой и друг зъб на Графа“? В никакъв случай. И аз бих постъпил като него, ако бях на мястото му.

— Професионален начин на мислене, скъпа — промърмори Янчи. — Независимо от това, ужасно съжаляваме, че се случиха тези неща. А сега следващата стъпка, господин Рейнолдс. Ясно е, че записът, с който разполага полицията, ще стане причина за най-големия лов на човек през месеца. Австрийската граница е спасението, само че трябва да се бърза.

— Австрийската граница, да. Дали да се отива с пълна скорост нататък — не знам. — Рейнолдс погледна към двамата мъже, седнали пред него, и си спомни фантастичната им съдба, за която Юлия му беше разказала. Разбра, че имаше само един възможен отговор на въпроса на Янчи. Той неволно постави език на мястото на избития си зъб, опита дали съседните са здрави, въздъхна с облекчение, защото не помръднаха, и погледна към Янчи: — Всичко зависи от това колко ще трябва да търся професор Дженингс.

Минаха десетина-двайсет секунди, може би половин минута в мълчание. Отвън се чуваше само свистенето на гумите по заснежения път. Чуваше се и бърборенето на Шандор и Имре от шофьорската кабина. Гласовете им се открояваха над равномерния шум на мотора. После момичето протегна ръце и обърна главата на Рейнолдс към себе си. Пръстите му внимателно докоснаха нараненото и подуто лице.

— Вие сте луд — каза Юлия и се загледа в очите му. Нейните изразяваха тази увереност. — Наистина трябва да сте луд.

— След всичко, което… преживя тази нощ — допълни Графа, като отпуши плоското шише, отпи и отново го затвори внимателно.

— Лудост — съгласи се Янчи, погледна обезобразените си ръце, след това продължи съчувствено: — Няма друго заболяване, което да е опасно и на половината на това.

— И веднага пак атака. — Графа погледна тъжно празното шише: — Универсално и специално, но този път се сетих твърде късно, че ще се свърши.

Момичето продължително се загледа в лицата на тримата мъже, сякаш искаше да узнае какво се бяха разбрали. Беше объркана, не знаеше какво става. Постепенно до съзнанието и дойде смисълът на думите им, сякаш и се явяваше някакво дяволско видение, от което кръвта се отцеди от лицето й, сините и като метличина очи потъмняха и се изпълниха със сълзи. Тя не протестира, не изрази ни най-малък жест на несъгласие, защото предчувствието и подсказваше колко безполезно би било това. Сълзите започнаха да се стичат по страните и и да капят, обърна глава, за да не я виждат.

Рейнолдс протегна ръка да я приласкае и успокои, но се поколеба. Долови разтревожения поглед на Янчи и лекото кимване на побелялата му глава и отдръпна ръката си.

Извади пакет цигари, пъхна една между разбитите си устни и я запали. Цигарата му се стори отвратителна на вкус, сякаш бе изгоряла хартия.

Беше съвсем тъмно, когато Рейнолдс се събуди, но първите сиви оттенъци на приближаващото утро бяха започнали да се прокрадват през малкото прозорче, обърнато на изток. Той знаеше, че стаята има прозорец, но до момента не бе наясно накъде гледа. В изоставената ферма бяха пристигнали късно през нощта, или по-точно рано сутринта — почти в два след полунощ, след като се бяха влачили много мили, целите измръзнали в снега. Янчи бе забранил да палят лампите в стаите, където няма капаци. Стаята на Рейнолдс беше от тях.

От мястото, където беше легнал, можеше да огледа цялото помещение, без да помръдне глава. Това не беше трудно — площта бе едва два-три пъти по-голяма леглото а то беше тясно, сгъваемо, брезентово. Един стол, умивалник и едно огледало представляваха всичката наредба, за повече нямаше и място.

Светлината бе започнала да се процежда по-обилно през малкото прозорче над умивалника. Сега погледът на Рейнолдс можеше да стигне може би до четвърт миля надалеч към хоризонта, където се очертаваха тежко отрупаните със сняг клони на боровите дървета. Той можеше да съзре само върховете им, но явно бяха стари и големи дървета. Въздухът беше толкова чист, а небето толкова ясно, че различаваше и най-малките подробности по клоните. Постепенно сивото небе бе започнало да мени оттенъка си към бледосин, нямаше никакви облаци, нито сняг. Това беше първото безоблачно небе, което виждаше, откакто бе пристигнал в Унгария, и беше може би добро предзнаменование. Сега се нуждаеше много от добрите предзнаменования, за да се успокои. Вятърът беше утихнал и вече лъхаше като тих зефир, който раздвижва въздуха над огромното поле. Тишината беше абсолютна, сякаш и времето, и всичко бе замръзнало от студа и от дебелия сняг върху земята.