Алистър Маклейн - Последната граница

— Един по един всеки от вас сега ще си свали обувките или ботушите. Оставяйте ги на лявата пейка. — За момент полковник Хидас, като че се опита да отхвърли изпълнението на заповедта. Нямаше съмнение, че човек като него би имал достатъчно кураж да го стори. Бързият допир на пистолета на Рейнолдс до врата му изглежда направи очевидно безсмислието на всякаква съпротива — полковникът се подчини. Дори Коко, дошъл вече достатъчно на себе си, за да се попривдигне на лакът, сам събу ботушите си.

— Чудесно — отзовава се сухо гласът откъм вратата. — Сега, господа, палтата и всичко останало! — И този път заповедта беше изпълнена безпрекословно.

— Благодаря ви. Сега слушайте внимателно! В момента се движим по много спокоен и безлюден път, скоро ще спрем пред една малка барака отстрани на пътя. Най-близката къща, в която и да е посока, няма да ви казвам точно накъде, е на разстояние най-малко шест километра. Ако се опитате да се доберете до там още тази нощ — в тъмнината, боси и полуоблечени, сигурно ще измръзнете преди да ви намерят. Не се и съмнявам, че на всички ви ще ампутират краката. Не ви разигравам мелодрама, просто ви предупреждавам. Ако искате да се измъкнете на всяка цена, правете го, то си е за ваша сметка.

— От друга страна — продължи същият глас, — бараката е суха, вятърът и студът не проникват в нея, а има и натрупани доста дърва. Можете да запалите огън и да прекарате нощта, а сутринта някоя селска каруца или камион ще ви върне в града.

— Защо правите всичко това? — Гласът на Хидас беше спокоен, почти като на човек, който е безкрайно отегчен.

— Защо ви оставяме насред полето ли имате предвид или защо ви подаряваме живота?

— И двете — отговори полковник Хидас.

— Бихте могли да отгатнете достатъчно лесно. Никой не знае, че разполагаме с полицейска камионетка. Никой няма и да разбере за това, докато стигнем на австрийската граница. Камионетката ще ни отваря пътя през цялото време. Що се отнася до живота ви, въпросът е напълно естествен за вас — онзи, който вади меч, трябва да очаква, че ще умре от меч, но ние не сме убийци.

Почти в мига, когато мъжът замлъкна, камионетката спря. Настъпи тишина, след това се чу скърцането на стъпки върху снега и задната врата се отвори широко. Рейнолдс хвърли поглед към двата мъжки силуета, изправени на пътя. Те се открояваха на стената на малка хижичка, затрупана в сняг. Чу се груба заповед. Хидас и хората му се измъкнаха един по един от камионетката. Последен излезе Коко, подпомогнат от другарите си. Рейнолдс чу слабо щракане от отварянето на кабината на шофьора. Подаде се някакъв човек, но лицето му не можеше да се различи в мрака. Той остана да наблюдава, докато и последният полицай се вмъкна в хижата и вратата се затвори зад гърба му. Отново се чу шум от отваряне, трима души се вмъкнаха в задната част на камионетката, вратата хлопна и потеглиха напред.

Светлината на едно от фенерчетата се разлюля. Рейнолдс чу възгласа на момичето — той изразяваше ужас. Ясно е защо — помисли Рейнолдс. — Ако лицето ми изглежда така, както го чувствам, не е чудно, че Юлия реагира по този начин.

Пръв заговори Графа:

— Изглеждате ми сякаш сте премазан от автобус, господин Рейнолдс. Или че сте прекарали някакъв забавен половин час насаме с добрия приятел Коко.

— Вие познавате ли го? — обади се Рейнолдс. Гласът му беше дрезгав и неясен.

— Всички в полицията го знаят, а и половин Будапеща му знае цената. Където се появи, създава приятелства. Но нещо изглежда се бе случило с нашия голям приятел. Инцидент ли, какво? Не беше в обичайното високо състояние на духа.

— Аз го ударих.

— Вие го ударихте! — Графа повдигна вежди — жест равностоен на искрено учудване при останалите хора. — Дори с пръст да докоснеш Коко е истински подвиг, но да го извадиш от строя — това не ми се побира в главата.

— Ей, стига сте говорили! — гласът на Юлия издаваше нетърпение и съчувствие. — Погледнете това лице, трябва да направим нещо.

— Не ми изглежда много симпатично — добави Графа и извади плоското шишенце. — Тук имам универсално и специално за случая лекарство.

— Кажи на Имре да спре — намеси се Янчи настоятелно и авторитетно. Той погледна отблизо лицето на Рейнолдс, което беше осветил с фенерчето, и се намръщи.

Рейнолдс отпи от парещата течност, която изгори гърлото му, закашля се и зажумя от болка.

— Зле сте наранен, господин Рейнолдс — установи Янчи, като го изчака да се съвземе от кашлицата. — Как стана това?