Алистър Маклейн - Последната граница

Въпреки дълбоката, пронизваща болка от разбитата уста, болка, която едва сдържаше, Рейнолдс почувства облекчение. Самочувствието му се приповдигна. Сега знаеше, че никой от приятелите му не го е предал, защото полицията не бе хванала никого от тях. Работата бе дело на оня, който най-отблизо бе успял да хвърли едно око на Янчи и неговите хора, вероятно информатор, държал под обзор гаража… В казаното от Хидас имаше много неясноти. Нещо не беше в ред.

Рейнолдс бе сигурен, че Шандор не знаеше почти нищо и не би могъл да разкаже нищо за онова, от което се интересуваше Хидас. Във всеки случай те не биха се занимавали с него, преди да разпитат момичето и Имре. А и Хидас не беше от тия, гдето ще забравят името на човека, когото току-що са заловили. Цялата история за разпита на Шандор под натиска на физическо мъчение изобщо беше неправдоподобна. Хидас, размишляваше мрачно Рейнолдс, никога не би успял да смаже и съкруши Шандор, който така добре се владее. Рейнолдс се вгледа в документа върху бюрото, после се извърна и се огледа около себе си. Ако се бяха опитали да измъчват Шандор точно в тази стая, това щеше да се забележи, най-малко върху стените щеше да има белези. Съмняваше се.

— Предполагам, че ще започнете да ни разказвате как сте влезли в страната — каза Хидас. — Къде са каналите, господин Рейнолдс?

— Влязъл съм в страната? — Гласът на Рейнолдс прозвуча неразбрано и малко нахално през подутите му устни. Той поклати глава бавно. — Страхувам се, че нищо не мога да ви кажа.

Внезапно спря и отскочи настрана. Успя да се извърти пъргаво, но се сгърчи от прясната болка, която все още чувстваше в гърба си. Дори при оскъдното осветление от онази част на стаята, където седеше Хидас, Рейнолдс успя да долови внезапно разменените погледи и лекото, подканящо кимване, предназначено за Коко. Разбра веднага значението на този знак. Всичко се разигра за части от секундата. Вдигнатият юмрук на Коко не го достигна, прескочи го и не успя да се стовари върху него. В замяна на това с безупречен гард Рейнолдс нанесе удар, не сбърка целта и успя да запази равновесие.

Хидас скочи на крака и насочи пистолета си. Застина в това положение, а двамата пазачи направиха рязко движение и заредиха карабините си. Рейнолдс се задържа тежко на единия си крак, другия го чувстваше като чужд, сякаш бе счупен. Коко се търкаляше на земята, сгърчен от болка. Страничен наблюдател би се удивил на невероятната жива картина, която представляваха полицаите и Рейнолдс. Коко скоро се съвзе, надигна се и се усмихна предизвикателно.

— Сам произнесе присъдата си, капитан Рейнолдс. Един беззащитен гражданин на Будапеща не би могъл да просне на земята нещастния Коко. Такива хватки не се учат никъде в тукашно училище.

Рейнолдс разбра с искрено учудване, че Хидас сам преднамерено и добре обмислено беше предизвикал инцидента, без да го интересуват последиците за подчинения му.

— Сега вече знам онова, което ми трябваше — каза Хидас. — Дължа ви комплимент понеже разбрах, че да се занимаваме да ви трошим кокалите наистина ще е празно губене на време. За вас, капитан Рейнолдс, ще приложим по-убедителни форми за внушение.

Няколко минути по-късно всички бяха в камионетката, която току-що беше пристигнала навън пред гаража. Коко с гигантския си ръст беше се опънал с цялата си дължина върху едната странична пейка. Лицето му беше все още посивяло от болката, той дишаше шумно, хъркащо. Полковник Хидас и двама от полицаите бяха седнали на отсрещната пейка, а Рейнолдс седеше направо на пода, с гръб към кабината. Останалите четирима полицаи бяха при шофьора.

Внезапният грохот и ударът, който разтърси всички в задната част на камионетката и запрати един от полицаите право върху Рейнолдс, стана около двайсет секунди след като бяха потеглили. Тъкмо завиваха около първия ъгъл. Всички бяха изненадани, нямаха дори част от секундата да се подготвят за удара. Чуха само пронизителния вой на спирачките, триенето на метала, когато гумите на камионетката са подхлъзнаха по утъпкания сняг на улицата, и веднага усетиха удара в насрещния бордюр; разбраха го по задирането на предните калници.

Вероятно някакво препятствие в последния момент се бе изпречило пред очите на шофьора. Точно когато падналите върху пода на камионетката се съвзеха от внезапния тласък и се размърдаха, задната врата се отвори с трясък. Изведнъж блесна светлината на два мощни джобни фенера. Вътрешността на камионетката се освети. Дългите тънки муцуни на две дула изскочиха от тесните лъчи на фенерите и проблеснаха застрашително. Плътен, дрезгав глас, нетърпящ противоречие, заповяда всички да вдигнат ръце над главите си. След тих, кратък разговор на пътя, извън камионетката, двата фенера и оръжието се отдръпнаха. Някакъв мъж, в когото Рейнолдс позна един от четиримата полицаи, се наведе навътре, осветен от фенерите, и най-безцеремонно набута в камионетката здраво завързан човек. След това вратата се затвори с блъсък, моторът заработи, форсираха го назад, чу се режещ звук от триенето на камионетката в метално препятствие и веднага потеглиха. Цялата операция не продължи повече от двайсетина секунди. Рейнолдс поздрави наум бързината и сръчността на онези, които я бяха провели — несъмнено хора, които си знаят работата, добри специалисти.