Алистър Маклейн - Последната граница

Пет минути по-късно Рейнолдс и спътницата му се разделиха от другата страна на моста на брега на реката. Снегът отново бе започнал да вали. Рейнолдс погледна светещия циферблат на часовника си.

— Сега е точно 9, ще дойда у вас след три часа.

— Ще те чакаме тогава. Тъкмо ще имам достатъчно време да опиша в подробности как почти не съм ти разместила ченето и как хладнокръвната като студен лед сметачна машина ме прегърна и ме целуна цяла минута, без да ми даде да си поема дъх.

— Малко преувеличаваш, бяха трийсет секунди — запротестира Рейнолдс.

— Минута и половина най-малко — рече момичето весело, — пък и аз няма да им кажа защо го направи. Преди да им обясня какво се е случило, ще изчакам да видя какви ще станат физиономиите им.

— Разчитам на твоето милосърдие — захили се Рейнолдс, — но не забравяй да им кажеш на какво си щяла да заприличаш, когато станеш на четиресет.

— Ще им кажа — обеща Юлия. Тя беше застанала съвсем близо до него и той можа да види палавото огънче, което искреше в очите й. — След всичко, което се случи помежду ни — започна тя тържествено, — сега това струва по-малко дори от едно ръкостискане — вдигна се на пръсти, за да го достигне и леко го докосна с устни по бузата. Без да каже нищо повече, тя се обърна и забързана изчезна в тъмнината. Цяла минута Рейнолдс остана загледан след нея. Когато момичето изчезна, той замислено поглади бузата си, наруга се тихичко и пое в обратна посока. Нахлупи ниско шапката — периферията и да го предпазва, да не го шиба снегът в очите.

Когато Рейнолдс се завърна в стаята си в хотела, преминал незабелязано по аварийното стълбище, беше 10 без 20. Чувстваше, че е премръзнал и прегладнял. Включи централното отопление и остана доволен, защото установи, че никой не е влизал в стаята по време на отсъствието му. Повика управителя по телефона. Нямаше оставени съобщения за него, нито някой го беше търсил по телефона. Поръча си храна и управителят побърза да го увери, че въпреки късния час с удоволствие ще уреди въпроса. Главният готвач си бил легнал, но за него щяло да бъде чест да покаже на господин Ракоши кулинарните си способности в едно, макар и импровизирано меню. Без да изрази каквато и да е благодарност за готовността да му поднесат вечеря, Рейнолдс обясни, че за него е по-важно това да стане много бързо и даде да се разбере, че кулинарните произведения биха могли да почакат за следващия ден.

Рейнолдс изяде превъзходната храна и беше изпил доста от бутилката „Шопрони“, когато установи, че вече е 11 часа и трябва да се приготви да тръгва. Имаше на разположение цял час до срещата, но разстоянието, което мерцедесът на Графа изминаваше за десетина минути, той щеше да измине за много повече. Надяваше се, че ще успее да намери лесно пътя до там. Рейнолдс смени ризата си, вратовръзката, чорапите и се приготви да излиза, без да подозира, че никога нямаше да види отново тази стая. Завъртя ключа на вратата, облече се топло, като за студената зимна нощ, и отново слезе по аварийното стълбище. Точно когато излезе на улицата, чу рязък телефонен звън. Звънеше се продължително и настойчиво, но Рейнолдс не му обърна внимание. Звънът можеше да идва и от която и да е друга стая. Освен неговата, имаше още най-малко сто.

Когато стигна улицата, където беше домът на Янчи, часовникът показваше няколко минути след полунощ. Въпреки бързия ход през цялото време от хотела до къщата на Янчи, Рейнолдс бе премръзнал, но доволен. Беше сигурен, че никой не бе го проследил по пътя. Оставаше само Графа да е напуснал онази казарма…

Улицата беше безлюдна, а гаражната врата — отворена. Рейнолдс сви в мрака и влезе, без да спре. Чувстваше се спокоен. Прекоси към вратата на коридора в другия край. Беше направил няколко крачки, когато гаражът се изпълни със светлина и в същия миг голямата желязна врата се затръшна зад него.

Рейнолдс застина. Държеше ръцете си настрана, за да се вижда, че са празни, после се обърна и се огледа около себе си. От всеки ъгъл на гаража се смееха предизвикателно някакви мъже с високо вдигнати яки на палтата и кипнати шапки. Всеки от тях държеше в ръце застрашително наточен към него автомат. Няма съмнение, че са от тайната полиция, помисли мрачно Рейнолдс. Наистина не можеше да греши, след като прецени недодялаността им и злобните погледи, с които го измерваха. В комунистическите страни политическата полиция често набираше своите хора от утайката на обществото. Не беше чудно, че в четиримата, които сега заплашително насочваха оръжието си към него, той виждаше някакъв скрит садизъм. Чувстваше се, че са доволни от плячката си, без да го изразяват.