Алистър Маклейн - Последната граница

Спомням си, хората разказват, че това е била най-жестоката и кръвопролитна битка в цялата война. За поляците е била истинска скотобойна, разбира се.

Мнозина са пострадали, почти всичките. Останалите, и Графа между тях, били отправени в „Аушвиц“, където били газовите камери. Германските войници от конвоя ги оставили да си вървят, никой не знаел защо, но преди това ги жигосвали. Графа има номер на ръката. Целият е в белези. Кой знае какво е преживял — тя потръпна, — сигурно е било ужасно.

— И тогава навярно е срещнал баща ви?

— Да, те и двамата били заедно с хората на Власов, но не останали за дълго. Безбройните безмислени убийства им опротивели. Това не било вече армия, а банди. Преобличали се като руснаци, спирали полски влакове, сваляли пътниците и убивали всеки, който имал членска книжка от комунистическата партия. Бандите на Власов влизали често в градовете да тършуват, отмъквали плячка, извеждали стахановците и много обикновени граждани, набедени, че служат на руснаците, и най-жестоко ги хвърляли между ледените блокове на Висла — там да намерят смъртта си. Баща ми и Графа отишли в Чехословакия и във Високите Татри се присъединили към словашките партизани.

— За тях сме чували дори в Англия — потвърди Рейнолдс, — били са най-разпалените и независими борци в Централна Европа.

— Мисля, че Янчи и Графа ще са съгласни с това мнение — каза момичето прочувствено. — Скоро те напуснали партизанските части. Словаците не били особено заинтересовани да се бият. Биели се заради самата съпротива. И когато нещата се объркали, започнали да се сражават помежду си, нещо като гражданска война. Тогава именно Янчи и Графа дошли в Унгария. Тук са от седем години, но повече от времето са живели извън Будапеща.

— А вие откога сте тук?

— Горе-долу от тогава. Едно от първите неща, което Янчи и Графа направили, е било да дойдат в Украйна за нас, да ни вземат. Преведоха ни с майка ми по доста дълъг и труден път през Карпатите и Високите Татри. За минавалия по онези места това ще прозвучи респектиращо, защото не всеки би се наел да премине по този път, но за мен това беше чудесно пътуване. Беше в разгара на лятото, слънцето блестеше. Двамата ги познаваха навсякъде, имаха приятели къде ли не. Не бях виждала майка си толкова щастлива.

— Да. Останалото знам — Рейнолдс опита да насочи разговора по-нататък. — Графа узнавал кой ще е следващият, определен да попадне в ръцете на палачите, и Янчи винаги успявал да го спаси от брадвата им. Говорил съм с дузина такива хора в Англия, спасени лично от Янчи. Странното в случая обаче е, че нито един от двамата не мрази руснаците. И двамата желаят мир. Янчи говори на тази тема убедено, агитира за мира, дори и мен се опита да убеждава.

— Казах ви — обади се момичето тихо, — че той е чудесен човек.

Минутите потекоха по-нататък в мълчание, сякаш и двамата бяха потънали в мислите си, докато Юлия изведнъж, съвсем изненадващо, не опита:

— Вие женен ли сте, господин Рейнолдс?

— Това пък защо? — Рейнолдс се сепна от внезапната промяна на темата.

— Имате ли съпруга? Или любима, или изобщо момиче? Моля ви, не казвайте „не“ и не се главоболете да се изкарвате свободен, защото сте бил суров, жесток, безнравствен и малко посредствен. Аз мисля, че вие не притежавате нито едно от тези качества.

— Защо говорите така? Аз дори не съм отворил уста да кажа нещо — запротестира Рейнолдс. — Мисля, че вие сама бихте могли да си отговорите. Пък и всеки би могъл, това не е трудно да се разбере. При моя начин на живот да имам жена е невъзможно, двете са несъвместими. Сигурен съм, че самата вие знаете това от собствения си опит.

— Зная — промълви момичето, — зная и това, че тази вечер на три пъти ме измъкнахте от… от много неприятни ситуации. Едно чудовище не би се трогнало от такива неща. Съжалявам, много съжалявам, че ви нарекох така. Доволна съм, защото още преди Янчи и Графа да са напълно сигурни във вас, се убедих, че не съм била права. Вие не можете да знаете какво представляват те двамата за мен. Много са опитни и винаги излизат прави, а аз толкова често греша, но този път преди тях доказах, че аз съм права.

— Не разбирам за какво точно говорите… — започна Рейнолдс учтиво, но не успя да завърши, защото момичето го прекъсна.

— Само да можете да видите изражението им, когато им разкажа, че сме седели съвсем сами двамата в тази барачка и че цели десет минути господин Рейнолдс ме е държал в прегръдките си — гласът и звучеше колебливо, в него скрито бликаше смях. — Вие ме прегърнахте, когато помислихте, че ще се развикам и ще стана причина да ни открият. А аз наистина щях да се развикам — добави тя. — Вашата вълча кожа е малко грапава, господин Рейнолдс.