Алистър Маклейн - Последната граница

На свой ред Рейнолдс разказа на Юлия онова, което му се бе случило. Сега, след като тримата полицаи се бяха отдалечили и опасността се бе разминала, той се взираше в лицето на момичето, въпреки мрака, който цареше в барачката. Почти несъзнателно ръката и почиваше в неговата, но беше напрегната, неподатлива и непреклонна.

— Вие съвсем не сте скроена за този начин на живот, госпожице Илюрин — каза Рейнолдс спокойно, — всъщност малцина са подготвени да живеят така. Не бихте могли да продължите този начин на живот и да ме убедите, че той ви харесва.

— Да ми харесва! Мили Боже, как би могъл някой, който и да е той, да харесва такъв живот! Нищо друго освен страх, глад и репресии, а за нас специално и непрекъсното движение от място на място, винаги с озъртане да не би някой да е зад гърба ти и да се сковаваш от страх, когато диша зад теб. Да говориш това, което не мислиш, и да се смееш, когато не ти е до смях.

— Ако решите още утре можете за заминете на Запад, не е ли така?

— Да, о не, не мога, не мога, виждате ли…

— Майка ви, тази ли е причината?

— Майка ми! — Рейнолдс усети как момичето се обърна и съзря блясъка в очите му, които през мрака се взираха в него. — Майка ми е мъртва, господин Рейнолдс.

— Мъртва? — Гласът му показваше изненада. — Баща ви обясни съвсем друго.

— Зная какво ви е казал — отговори тя тихо, но уверено. — Бедният, мил Янчи, той никога няма да повярва, че мама е мъртва. Тя издъхваше, още когато я отведоха. Ако бяха я оставили, може би щеше да поживее още някой и друг ден, но дните и бяха преброени. Белият и дроб почти не действаше, не можеше да диша и се измъчваше, но Янчи не искаше да повярва, че положението и е толкова критично. Обичаше я и може би ще престане да се надява, само когато собственият му дъх спре.

— Но вие сте му казала, че вярвате някой ден майка ви да се завърне и затова я чакате.

— Да, наистина я чакам, защото съм единственият останал близък човек на Янчи на този свят. Не мога да го изоставя. Ако му кажа, че трябва да ме преведе през австрийската граница утре, той ще го направи, но за нищо на света не би рискувал живота ми с настояването да остана тук, но лично неговият живот ще загуби всякакъв смисъл. Затова му повтарям непрекъснато, че чакам майка си.

— Разбирам — Рейнолдс не знаеше какво да каже. Чудеше се дали той самият би могъл да постъпи като това момиче, ако изживяваше това, което тя преживяваше сега. Спомни си нещо — защо Янчи изглеждаше безразличен към съдбата на съпругата си. — Баща ви потърси ли майка ви, когато я задържаха?

— Не мислете, че е стоял със скръстени ръце. Той винаги създава впечатление у околните, че се е примирил, сама не знам защо външно нещата изглеждат така — тя поспря за миг, за да поеме дъх, и сетне продължи: — Няма да повярвате и никой не би повярвал, но това, което ще ви кажа, е самата истина. В Унгария има 9 концентрационни лагера, а през последните 11 месеца Янчи постъпи така, че да попадне в 5 от тях, само и само да разбере дали мама не е там. — Попадаше, успяваше да излезе, това е нещо почти невероятно, нали?

— Наистина изглежда съвсем невероятно — повтори като ехо Рейнолдс, в гласа му прозвуча озадаченост.

— Освен това Янчи обиколи около хиляда, какво казвам, повече от хиляда колективни стопанства — по-точно онова, което наричахме колективни стопанства през октомврийските събития. Не можа да я открие. Никога няма да я намери, но ще продължи да я търси. Няма да спре да разпитва, но никога няма да я намери.

Нещо в гласа на момичето привлече вниманието на Рейнолдс. Той повдигна внимателно ръка и докосна лицето й. Страните и бяха мокри, но тя не помръдна, не бе усетила докосването му, толкова беше потънала в мислите си.

— Казах ви, че този живот не е за вас, госпожице Илюрин.

— Юлия, наричайте ме просто Юлия, не трябва да произнасяте името Илюрин. Не трябва дори да си помисляте за него… Защо ви споделям всичките тези неща?

— Не знам, но ми разкажете още, разкажете ми още нещо за Янчи, за него знам малко, съвсем малко.

— Какво бих могла да ви разкажа? Казвате, че знаете съвсем малко, но това е всичко, което самата аз знам за баща си. Той никога не говори за това, което е преживял. Дори самият той не би могъл да каже защо не иска да говори за миналото. Мисля, че се бори само за мира и прави всичко за да има мир. Готов е да помогне на всеки, който сам не може да си помогне. Мисля, че спомените го измъчват. Загубил е толкова много.

Рейнолдс не каза нищо и след малко момичето продължи: