Алистър Маклейн - Последната граница

— Бащата на Янчи бил комунистически лидер в Украйна, бил добър комунист и много добър човек. Имало е не малко такива хора, господин Рейнолдс. През 1938 година практически почти всички комунистически лидери в Украйна загинали от мъченията в килиите на тайната полиция в Киев. Баща ми е бил сред арестуваните. Тогава започнало всичко. Нервите на Янчи не издържали, успял да убие палачите и някои съдии, но много били нахвърлилите се върху него. Изпратили го в Сибир. Там прекарал шест месеца в подземна килия в транзитния концентрационен лагер във Владивосток. Чакали ледовете да се стопят, за да дойде влекачът да ги откара другаде. През тези шест месеца бил изолиран, не видял дневна светлина. През цялото това време не срещнал човешка душа, подавали му храна през някакъв отвор отгоре. Той и други като него разбрали какво означава да умираш бавно — без легло, без завивки, при температура под нулата. Последния месец спрели да му дават дори вода, трябвало да пие от стопения сняг, ближел скреж по желязната врата на килията. Но Янчи оживял. Мъчителите му разбрали, че е несломим.

— Продължете, продължете — Рейнолдс стискаше ръката на момичето, но никой от двамата не осъзнаваше това. — После какво станало?

— Като оживял след този ужас, който продължил цели шест месеца, товарният кораб пристигнал и ги откарал в Колима, това е край някаква река. Никой не се връща оттам, но Янчи се върнал. — В гласа на момичето можеше да се долови страхопочитание, граничещо с благоговение, независимо, че повтаряше нещо, което сигурно е казвало много пъти. — Това били най-ужасните месеци в живота му. Не знам какво му се е случило през ония дни. Не мисля, че има останал някой жив, който да знае и да може да разкаже какво се е случило тогава. Всичко, което знам, е, че понякога нощем, на сън, лицето му побелява от ужасен кошмар и той вика: „Давай, давай!“ и „Бьистрее, бьистрее!“. Не знам какво точно означава това, но ми се струва, че така подвикват хората, когато карат шейни. Знам, че от онези времена той не може да понася техните звънци. Забелязали ли сте, че на ръцете му липсват пръсти? За ония от НКВД-то или ОГПУ тогава е било любимо занимание — да карат затворниците да доближават ръцете си до перките на моторните им шейни… Понякога ги карали да доближават и лицата си… — Момичето отново замълча за малко и пак продължи, гласът му този път прозвуча несигурно, може би от вълнението, което го бе обзело. — Може да се каже, че Янчи е извадил късмет. Пръстите му, само пръстите му… А виждали ли сте белезите по ръцете му? Знаете ли от какво са те, господин Рейнолдс?

Рейнолдс поклати глава в мрака и момичето изглежда усети движението, защото продължи:

— Вълците, господин Рейнолдс, вълци, полудели от глад. Пазачите ги ловили с капани, държали ги гладни, след това пускали вълк и човек в един и същи трап, човека с голи ръце. Янчи разполагал само с ръцете си, без никакво оръжие. По лицето му, по цялото му тяло има много такива белези.

— Това не е възможно, не е възможно! — възмути се тихо Рейнолдс, като човек, който се опитва да се самоубеди, че макар нещо да е съществувало, не би трябвало да е вярно.

— На Колима всичко е било възможно и това не е най-лошото, което е могло да се случи на баща ми. Преживял е и други неща, ужасяващи, животински, които биха накарали всеки да оскотее, но той никога не ми е разказвал за изживяното.

— А белезите върху дланите не са ли от разпъване на кръст?

— Не са белези от разпъване. Всичките библейски картини са погрешни. Човек не би могъл да бъде прикован на дланите си… Янчи е преживял нещо ужасно, не знам какво е било, но така е успял да се измъкне от тайгата, от дълбоката гора, посред зима. Били го приковали към две дървета, които растели едно до друго, и го оставили там. Дрехите му били разкъсани. Не знам защо са постъпили така жестоко с него. Ужасният студ и кръвожадните вълци са щели да го ликвидират набързо…

— Избягал, Господ знае как е успял, но избягал и напуснал Колима. Вървял и се крил дълго време. Всичките му пръсти пострадали, така получил белезите си, пострадали и краката му… Видели сте как накуцва, когато върви.

— Да — Рейнолдс си спомни странната походка на Янчи. Помисли си за лицето му, което беше безкрайно великодушно и търпеливо, и се опита да съпостави това лице с преживяното от Янчи, но бездната беше огромна, въображението му не можеше да си представи как е възможно да преживее всичко това и да остане толкова великодушен. — Не бих повярвал, че може да има такъв човек, Юлия. Да преживее толкова много… Той наистина е несломим.