Алистър Маклейн - Последната граница

— Боже господи! — Рейнолдс беше искрено учуден. Чак сега той си даде сметка, че ръката му почива на раменете й. Усещаше допира на косите и върху почти премръзналата си, вкочанена ръка. Притеснен изрече някакво извинение и, тъкмо се канеше да махне ръката си, замръзна неподвижен. Вместо да я свали, той стисна още по-здраво раменете на момичето, приближи устни до ухото му и прошушна: — Имаме си компания, Юлия.

Рейнолдс погледна навън с крайчеца на окото си и то потвърди всичко, което необикновено тренираният му слух бе подсказал. Снегът не валеше вече и той ясно видя как трима души се прокрадваха бавно към тях. Би могъл да ги забележи поне стотина метра преди да наближат, но увлечени в разговора, бяха постъпили неразумно, бяха приспали бдителността си. За втори път тази вечер Юлия грешеше за полицаите и този път нямаше да могат да се измъкнат. Старанието да вървят тихо и предпазливо беше сигурно доказателство, че полицаите са ги открили и знаят, че са в малката барачка.

Рейнолдс нямаше време за колебание, притисна с дясната си ръка главата на Юлия, обгърна я с лявата и впи устните си в нейните. Първата инстинктивна реакция на момичето бе енергично да го отблъсне, да обърне лицето си настрана, да изтръгне тялото си от прегръдката му, но това беше само в първия миг: сетне Юлия се отпусна и Рейнолдс разбра, че се е досетила. Беше дъщеря на баща си и се ориентираше бързо в сложната обстановка. Тя сама обви ръце около врата му.

Изминаха десетина секунди, после още толкова. Защо ли полицаите не бързаха да се намесят, помисли Рейнолдс. В какво можеха да ги обвинят? Можеше да се закълне, че ръцете и около врата му се стягаха все по-силно. От това му беше приятно, но го тревожеше неизвестността. Точно тогава прозвуча гърлен, насмешлив глас.

— За Бога, Щефан, не ме интересува какво казват хората, но младата генерация си я бива. Нищо лошо не мога да кажа за младежта. Ето, тия двамата тук са се сгушили, без да искат да знаят, че термометърът показва минус 20 градуса. Сигурно си мислят, че лежат на плажа на Балатон и ги обливат топли вълни. Не, не, не така бързо, млади човече! — Една масивна ръка се протегна в тъмнината и под светлината на джобното фенерче блъсна Рейнолдс, който залитна, но в последния момент успя да се задържи на крака.

— Какво правите тук? Не знаете ли, че по тези места е забранено да се ходи нощем?

— Зная го — промърмори Рейнолдс. Изразът на лицето му беше уплашен и едновременно изненадан. — Съжалявам, нямаше къде да отидем.

— Глупости — този път гласът на полицая прозвуча по-дружелюбно, — когато бях на твоите години, човече, нямаше нищо по-хубаво през зимата от малките сепарета в „Белия ангел“, те хем са със завеси. На стотина метра от тука е.

Рейнолдс започна да се успокоява. Нямаше защо да се плаши от този човек, може би щеше да им се размине.

— Ние бяхме в „Белия ангел“ — каза той.

— Стига излишни приказки, покажи ми документите си! — обади се друг глас от тъмнината, който беше груб. — Имаш ли документи?

Човекът, който се криеше зад този глас, явно беше съвсем различен от другия.

— Разбира се, че имам. — Рейнолдс бръкна в джоба на палтото си. Пръстите му напипаха цевта на автоматичния пистолет. Оттук нататък всяка секунда можеше да бъде скъпа. Колебаеше се какво да предприеме, но точно тогава първият полицай се обади.

— Не ставай смешен, Щефан, ти наистина трябва да внимаваш с ужасните криминалета, които четеш. Да не си мислиш, че този младеж тук е западен шпионин, изпратен нелегално за да установи какво сътрудничество може да се очаква от младата будапещенска госпожичка, когато се надигне следващата революция? — Той загрухтя от смях и запляска с ръце, доволен от духовитостта си, после постепенно се успокои и възвърна сериозността си. — Освен това тоя е родом от Будапеща и е израсъл тук, както и аз. „Белия ангел“ ли каза? — попита той озадачен. — Я излезте вие двамата от там.

Те излязоха от барачката и светлината на фенерче, приближено до лицето на Рейнолдс така го заслепи, че той премигна и побърза да затвори очи.

— А, всичко е наред. Този е, за когото чухме да се разправя — добави весело полицаят, — вижте още личат белезите на пръстите и върху бузата му. Не е за чудене, че не му се ще да се върне там, не знам как ченето му е останало на мястото си. — Той премести фенерчето и освети Юлия. — Виж ти, как е могла да го направи, сякаш е боксьор — той въздъхна пресилено, сякаш се задъхваше, обърна се към Рейнолдс и размаха предупредително пръст. Гласът му прозвуча тържествуващо, с едно самодоволство, в което имаше нещо много комично; — Ти, млади човече, трябва да бъдеш по-внимателен! Красива е, но я се виж на какво си заприличал. Станал си за смях. Ако тя е толкова непреклонна на двайсетина, представяш ли си каква ще бъде като стане на 40? Да можеше да видиш жена ми! — Отново избухна в смях и махна с ръка. — Махайте се от тука, дечурлига, да не сте припарили насам! Ако ви хванем, следващия път ще ви тикнем в затвора.